Вече бе направил необходимите приготовления за отпътуването. Пазителите бяха получили точни инструкции: никой — жив или мъртъв — не биваше да бъде допускан до Кулата в негово отсъствие. Не че имаше някаква вероятност това да се случи. Дъбравата Шойкан запазваше своят мрачна бдителност, недокосната от пожарищата, върлували из останалата част на Палантас. Ала ужасяващата самота, в която Кулата бе прекарвала дните си толкова дълго време, съвсем скоро щеше да приключи.
По заповед на Даламар няколко стаи вече бяха почистени и подготвени за обитаване. В плановете му влизаше да доведе заедно със себе си неколцина млади послушници от собствения си орден — този на Черните мантии, както и един или двама от този на Червените, стига да откриеше подходящите хора. Налагаше се да помисли отсега как да предаде познанието, което имаше, уменията, които бе придобил. Пък и — нямаше как да не го признае поне пред себе си — не му се стоеше съвсем сам.
Ала първо трябваше да се погрижи за нещо.
Преди да влезе в лабораторията, той постоя на прага. Не беше идвал тук от онзи съдбоносен ден, когато Карамон го бе изнесъл на ръце. Ето, че сега беше нощ. Помещението бе потънало в мрак. По дадена дума свещите пламнаха една по една, обливайки стаята в меката си светлина. Ала сенките останаха, скупчени из ъглите, потрепващи като живи същества.
Даламар взе със себе си един висок свещник и направи кратка обиколка из лабораторията, като подбираше определени предмети — свитъци, магическа пръчка, няколко пръстена. Всичко това той изпрати долу в собствения си кабинет с поредната магическа дума.
Подмина смрачения ъгъл, където бе умряла Китиара. Кръвта ѝ беше образувала петно на пода. Мястото излъчваше непоносим хлад, така че не се бави много край него. Подмина и отрупаната със стъкленици маса, откъдето продължаваха умолително да го наблюдават няколко очи. Още една дума и очите се затвориха, този път завинаги.
Най-сетне спря и пред Портала. Петте обърнати към празнотата драконови глави продължаваха да крещят безмълвно своя хвалебствен химн за Мрачната Царица. Единствената светлина, която се излъчваше от притъмнелите, лишени от живот метални глави, бе отразената от свещника в ръцете му. Той се вгледа в Портала и дълго не откъсна очи от него. После протегна ръка и издърпа един позлатен копринен шнур, висящ от тавана, за да спусне дебелата пурпурна завеса от кадифе, която го скри.
Когато се обърна, откри че срещу му се намират лавиците с книги в дъното на лабораторията. Светлината от свещите играеше по редиците томове в нощносини подвързии, украсени със сребърни рунически знаци. Дори оттук усещаше смразяващия полъх, който вееше от тях.
Книгите със заклинания на Фистандантилус — вече негови.
А там, където свършваше нощносинята редица, започваше друга — томове, подвързани в черно, със сребърни декорации. Всяка от тези книги, отбеляза той, като се приближи и прокара ръка през тях, сякаш излъчваше своя собствена вътрешна топлина, която ги правеше странно живи при допир.
Книгите със заклинания на Рейстлин — също негови.
Даламар ги огледа внимателно. Всяка съдържаше своите собствени чудеса, своите загадки, всяка една побираше невероятна мощ. Той мина покрай цялата редица. Щом стигна до последния том — близо до вратата — отпрати свещника обратно на мястото му върху каменната маса. Сетне, положил ръка на дръжката на вратата, се обърна и се загледа към един последен предмет.
В един от тъмните ъгли, подпрян на стената, стоеше жезълът на Магиус. За момент сдържа дъха си. Струваше му се, че за една съвсем малка част от секундата кристалът на върха му е засиял със своя собствена светлина някъде много дълбоко в сърцевината си — същият кристал, който сякаш завинаги бе изстинал, мрачен и студен, от онзи ден насам. Въздъхна облекчено. Беше само отражение от свещите. Една последна дума и светлината им изчезна, а лабораторията отново се потопи в океан от тъмнина.
Вгледа се още по-внимателно в ъгъла, където стоеше жезълът. Беше напълно изгубен в мрака, не се виждаше никакъв знак, никакъв проблясък.
Той си пое дълбоко дъх, сетне го изпусна с въздишка и излезе от лабораторията. Затвори вратата след себе си. Извади една дървена кутия, орнаментирана с могъща поредица от рунически знаци, взе сребърния ключ от нея и го вкара в сребърната, изкусно вградена ключалка на вратата. Ключалката беше съвсем нова и със сигурност не можеше да е изработена от никой майстор на Крин. Даламар прошепна няколко заклинания и превъртя ключа. Чу се изщракване. Отекна и друг, малко по-остър звук: смъртоносният капан беше зареден.