- Имаше и тежки времена, разбира се — произнесе тихо след кратък размисъл. — Но вече не ми се струват толкова тъжни. Просто ме карат да се чувствам малко странно ей тук. — Той сложи ръка върху сърцето си. — Трябва да призная, че приключенията страшно ще ми липсват. Но не остана никой, с когото да тръгнем да пътешестваме. Сега всички са се установили. Животът им е лек и приятен. — Кендерът изучи съдържанието на последната кесия. — Май наистина ми е време и на мен да се установя някъде, а и Главен шериф не звучи никак зле...
- Чакай малко... Какво е това? На самото дъно е... — Той измъкна един съвсем малък предмет, почти изгубен в ъгъла на кесията. Вдигна го пред очите си и шумно си пое дъх. — Как ли го е изгубил Карамон? А беше толкова внимателен с него. Какво пък, напоследък му се насъбра доста. Просто ще отида да му го върна. Сигурно страшно се е разтревожил. В края на краищата, какво ли ще каже Пар-Салиан, ако...
Той потъна в съзерцание на съвсем обикновения медальон в ръката си и така и не забеляза, че другата му ръка — очевидно действайки на своя глава, след като той се беше отказал от приключенията — се шмугна зад гърба му и опипом намери калъфа с картите.
- Как се казваше онзи град? Мерилон?
Без съмнение последното бе казано от ръката му. Естествено, след като Тас се бе отказал от приключенията.
Калъфът с картите изчезна в една от торбите, заедно с останалите съкровища на кендера. Ръката му действаше бързо и улисано.
Когато всичко отново бе прибрано, ръката бързо започна да окача кесиите и торбите обратно на раменете му, на колана, както и да ги пъха в джобовете на чисто новите му яркосини гамаши.
После съвсем невинно започна да трансформира съвсем незначителния на вид, с нищо неотличим медальон в наистина красив — изцяло покрит с бляскави скъпоценности скиптър, който изглеждаше наистина магически.
- Щом свършиш — произнесе нравоучително на ръката си кендерът, — ще се качим горе и ще го върнем на Карамон...
- Къде е Тас? — промърмори Тика, сгушена в, ръцете на едрия войн.
Карамон вдигна глава, целуна червеникавите ѝ къдрици и я прегърна още по-силно.
- Не зная. Мисля, че слезе долу в къщата.
- Осъзнаваш ли — попита Тика, катр се намести по-удобно в прегръдките му, — че няма да ни остане нито една лъжица?
Карамон се усмихна. Повдигна брадичката ѝ и я целуна.
Час по-късно двамата кръстосваха пода на недовършената къща, а Карамон развълнувано обясняваше подобренията, които бе замислил:
- Детската стая ще бъде тук — каза той. — Точно до нашата спалня. А тук ще бъде стаята на по-големите деца. Не, чакай малко, по-добре да бъдат две стаи. Една за момичетата и една за момчетата. — Карамон се престори, че не забелязва пламналото лице на Тика. — Кухнята, стаята на Тас, стаята за гости... нали Танис и Лорана ще ни посещават... и... — Гласът му заглъхна.
Беше стигнал до единственото завършено помещение от новата къща — стаята, над чиято врата бе окачена табелка с издялан магьоснически знак.
Тика го погледна. Засмяното ѝ лице внезапно бе станало сериозно и бледо.
Карамон се протегна и съвсем бавно откачи табелката. Загледа се мълчаливо в нея и остана така в продължение на няколко минути. После се усмихна и я подаде на Тика:
- Би ли пазила това вместо мен, скъпа? — попита тихо.
Тя се втренчи учудено в едрия войн, докато треперещите ѝ пръсти бързо преминаваха по мистичния знак в дървото.
- Ще ми разкажеш ли какво се случи, Карамон? — попита.
- Някой ден — отвърна войнът, като я привлече отново в прегръдките си. — Някой ден — повтори. Сетне я целуна и двамата се загледаха към града, който тъкмо се събуждаше за новия ден.
През полюшващите се валенови листа се виждаше. фронтонът на покрива на Странноприемницата. Чуваха се и гласове, сънливи, смеещи се или подхващащи поредната караница. Долавяше се мирисът на сутрешните огньове, чийто дим изпълваше зелената долина с леката си омара.
Държеше я в прегръдките си и чувстваше как любовта ѝ го обгръща, как собствената му любов към нея блести ярко и чисто като светлината на Солинари... или като светлината от кристала на върха на един магически жезъл...
Карамон въздъхна дълбоко и със задоволство.
- И бездруго няма значение — промърмори той. — Сега съм у дома.
Венчална песен (реприза)
Но аз и ти през жарки дни, през мрака на земята, напук на всичко на света, получило живот от небесата, дъхът ти топъл в този миг, домът, във който сме един до друг и всичко, станало по-важно от клетвата между съпруга и съпруг.