Стоя така неопределено дълго време, без да осъзнава дори бурята и ужасяващата ѝ ярост, надмогнат от тежестта на внезапното осъзнаване. Тас въздъхна и потрепери, но продължи да спи съвсем тихо. Карамон не помръдваше. Не можеше да заспи. Не би могъл. За нищо на света. Отдавна вече крачеше в свой собствен сън наяве, кошмарен сън. Нуждаеше се само от още едно доказателство, за да потвърди онова, което вече знаеше с цялото си сърце.
Бурята постепенно отминаваше в южна посока. Можеше да го долови почти физически. Гръмотевиците се стоварваха над оголената земя и продължаваха по пътя си като стъпките на великан. Когато най-сетне всичко свърши, тишината зазвънтя в ушите му по-силно и от трясъка на чудовищните мълнии. Знаеше, че по това време небето трябва да се е изчистило, поне до връхлитането на следващата буря. Навярно щеше да успее да хвърли един поглед към луните и звездите...
Звездите...
Всичко, което трябваше да направи, бе да вдигне глава и да се вгледа в небето. Чак тогава щеше да бъде напълно сигурен.
Стоя неподвижен в продължение на дълги минути, като отчаяно полагаше усилия да усети аромата на пикантни картофи, да чуе смеха на Тика, да почувства туптящото главоболие на могъщия махмурлук вместо ужасната, тъпа болка в сърцето си.
Но болката оставаше. И нямаше нищо друго освен тишина, прихлупила унищожената и оголена земя край тях — мъртва след тътена на отдалечаващата се буря.
С въздишка, която бе едва доловима дори за самия него, Карамон вдигна глава и се взря в небесата.
Преглътна горчивината в устата си и почти се задави. Сълзите жилещо избликнаха от очите му, но той ядно мигна, за да види звездите по-ясно.
И ето, че наистина го видя — потвърждението на всичките си страхове, печата на собствената му участ.
В небето се бе появило ново съзвездие.
Пясъчен часовник...
- Какво означава това? — попита Тас, като търкаше сънливо очи, полуразбуден, загледан начумерено към небето.
- Означава, че Рейстлин е успял — отвърна Карамон. В гласа му се долавяше странна смесица от страх, тъга и гордост. — Означава, че е влязъл в Бездната, предизвикал е на двубой Царицата и... я е надвил!
- Не съм много сигурен в последното, Карамон — каза кендерът, докато изучаваше внимателно небето. Той посочи нагоре: — Това там е нейното съзвездие, но странното е, че не си е на мястото. Ето го и онова на Паладин. — Тас въздъхна. — Клетият Физбан. Чудя се дали е трябвало да се бие с Рейстлин. Не ми се вярва да му е харесало. Винаги съм имал чувството, че той разбира Рейстлин най-добре, може би дори повече от всички ни, взети заедно.
- Нищо не пречи битката все още да продължава — отговори замислено Карамон. — Може би това е причината за тези бури. — Замълча, вгледан в искрящите очертания на пясъчния часовник.
В спомените си още веднъж виждаше очите на магьосника такива, каквито бяха преди толкова много време — когато бе излязъл от ужасното изпитание в Кулата на Върховното чародейство. Зениците им имаха съвсем същата форма — на пясъчни часовници.
- Така ще гледаш към времето, додето всичко край теб се променя — бе казал Пар-Салиан на Рейстлин. — Да се надяваме, че така ще достигнеш до състраданието към хората около себе си.
Което, за съжаление, не се беше получило.
- Рейстлин е победил — произнесе с въздишка Карамон. — Сега е тъкмо това, което винаги е искал да бъде: бог. Но владенията му не са нищо повече от един мъртъв свят.
- Мъртъв свят? — повтори разтревожено Тас. — И-искаш да кажеш, че целият свят прилича на това? Всичко в Крин? Палантас, Хейвън, Квалинести. К-кендерия? Всичко?
- Огледай се — рече безрадостно приятелят му. — Как мислиш? Виждал ли си други живи същества освен нас, откакто сме дошли? — Той махна с ръка, която едва се виждаше в бледото сияние на Солинари, увиснала в разчистеното небе като оцъклено око. — Видя ли пожарите по склона на планината? Заревото още се забелязва на хоризонта — посочи на изток. — Задава се друга буря. Не, Тас. Никой не може да оцелее достатъчно дълго след всичко това. Не след дълго и ние ще загубим живота си. Или ще бъдем разкъсани, или...
- Или... или нещо друго... — довърши нещастно кендерът. — Аз... наистина не се чувствам много добре, Карамон. Или е от водата, или отново съм пипнал чума. — Тас сложи ръка на стомаха си с изкривено от болка лице. — Отвътре ми е страшно странно, сякаш съм глътнал змия.
- От водата е — кимна намръщено войнът. — И аз го усещам... Навярно в облаците има отрова.
- Да не искаш да кажеш, че просто ще си умрем тук, Карамон? — попита след минутка размисъл кендерът. — Защото ако е така и стига да не възразяваш, бих искал да отида и да умра по-близичко до Тика. Така... така ще имам чувството, че съм по-близо до дома. Поне докато не се добера до Флинт и неговото дърво. — Той въздъхна и отпусна глава върху силната ръка на Карамон. — Ама колко имам да му разказвам на Флинт, нали Карамон? Всички тези работи за Катаклизма, за огнената планина, как ти спасих живота и че Рейстлин е станал бог. Бас държа, че няма да повярва на последното. Може и ти да дойдеш, само колкото да му кажеш, че... ъъм... не преувеличавам чак толкова много.