Послеслов
И така, нашето пътуване из Крин достигна своя край.
Знаем, че много от вас се надяваха приключенията ни из тези приказни земи да продължават и занапред и ще бъдат разочаровани. Но, както би казала майката на Тасълхоф: "Идва време, когато трябва да изхвърлиш котката, да заключиш вратата, да сложиш ключа под изтривалката и да поемеш по пътя си."
Разбира се, ключът винаги ще си остане под тази изтривалка (стига в града да не се нанесе друг кендер) и ние в никакъв случай не изключваме възможността някой ден да се върнем обратно и да си го потърсим. Само че сега вече разполагаме с магическото устройство за време в една от нашите кесии (по щастливо стечение на обстоятелствата за Крин!), а там някъде съществуват още много и различни светове, които с удоволствие бихме изучили, преди да се върнем в този.
Когато проектът DRAGONLANCE® беше още в самото си начало, нямахме и най-малка представа колко успешен ще се окаже. За това има много причини, но най-важна от всички тях, поне според мен, е, че по него работеше един наистина прекрасен екип. От сценаристите, през художниците, гейм-дизайнерите, до редакторите — всеки един от тези хора гледаше на работата си като на нещо повече от такава и вложи в нея всичко, на което е способен, за да сме сигурни, че ще постигнем успех. Трейси твърди, че Крин — където и да е всъщност — съществува в действителност и ние всички сме били там. Сега знам, че това е самата истина, защото сбогуването се оказа трудно.
Като заговорихме за сбогуване, за пръв път осъзнахме дълбочината на чувствата, които нашите читатели изпитват към героите и света, който създадохме, когато започнахме да получаваме тонове писма относно смъртта на Стурм.
"Сега знам, че Стурм не означава нищо за вас! — пишеше един обезумял от мъка фен. — В края на краищата, той е просто плод на вашето въображение."
Разбира се, че Стурм е нещо много повече от това. Фактът, че прекарваме толкова време с нашите герои, съвсем естествено води до това, че се привързваме към тях. Ликуваме заедно с тях, скърбим с тях и понякога оплакваме смъртта им. Ето защо не го "убихме" просто така. Още в самото начало на проекта благородният соламнийски рицар бе замислен като трагичен герой. Смъртта е част от живота, част, която трябва да приемем, за да се научим да се справяме с нея — нещо, което важи дори за нашия безгрижен кендер.
Гибелта на Стурм беше загатната от Господарката на Гората още в първата книга, когато тя го поглежда и казва: "Не оплакваме смъртта на тези, що изпълнили са своята съдба."
Храбрата саможертва на Стурм принуждава рицарите да преразгледат ценностите, които защитават и по някакъв начин им предоставя възможност да се обединят. Стурм умря така, както бе живял — безстрашно, с чест, служейки на другите. А споменът за него ще остане жив в сърцата на онези, които го обичаха: много пъти след това само този спомен е достатъчен за неговите приятели в моменти на трудности и несполуки.
Знаехме, че смъртта на Флинт ще окаже доста болезнен ефект върху Тасълхоф и действително, когато това се случи, плакахме повече за кендера, отколкото за старото джудже, което бе водило богат и завършен живот. Но нещо в Тас се промени завинаги (и то, за добро), щом осъзна, че е изгубил своя недодялан, но добросърдечен приятел. Това също беше поредната наложителна промяна (макар тук Танис да би добавил, че някои неща никога не се променят и кендерите са едно от тях!). Знаехме, че на Тас предстои тежък път по време на втората трилогия. Знаехме, че за целта той ще се нуждае от сила и най-вече от състрадание, за да го извърви.
Винаги сме се надявали, че ще ни се удаде шанс да разкажем историята на Карамон и Рейстлин, даже когато все още бяхме заети с първата трилогия. Може да се каже, че в общи линии тази история бе очертана още в късия разказ "Изпитанието на близнаците" — предвестник на същинската втора трилогия. ЛЕГЕНДИТЕ се разрастваха и придобиваха цялост, дори докато работехме над ХРОНИКИТЕ, така че беше просто въпрос на навик да продължим по пътя заедно с онези от нашите герои, които все още се нуждаеха от услугите ни.
В ЛЕГЕНДИТЕ за нас беше важно да покажем, че не говорим просто за поредния поход за спасяване на света, а по-скоро за (както твърди и самият Пар-Салиан) спасяването на една душа. Всички смятаха, че имаме предвид душата на Рейстлин, но, както видяхте, ставаше дума за тази на неговия близнак. Архимагьосникът така или иначе вече се беше обрекъл сам. Единственото, което го спаси в самия край, бе любовта на брат му и онази мъничка искра в сърцето му, която дори мракът отвътре не успя напълно да изгаси.