- Умирането е лесно — каза тихо приятелят му, загледан с тъга към обелиска.
Лунитари полека се издигаше в небето. Кървавата ѝ светлина се смесваше нездраво със сребристото сияние на Солинари и хвърляше зловещия си покров над опустошените пепелища на околността. Мокрият каменен обелиск лъщеше, мокър от дъжда. Грубо издяланият надпис личеше съвсем отчетливо.
- Наистина е лесно да умреш — повтори Карамон повече на себе си, отколкото на Тас. — Лесно е просто да легнеш и да се оставиш да мрака да те обгърне. — Зъбите му изскърцаха и той се изправи с олюляване. — Странно — добави, като извади меча си и го заби в един клон на валеновото дърво, под което бяха потърсили убежище. — Веднъж Рейстлин ме попита съвсем същото: "Ще ме последваш ли в тъмнината?", това ме попита.
- Какво правиш? — попита с любопитство кендерът. Ала Карамон не му отговори. Продължаваше да кастри клона.
- Правиш си патерица! — извика внезапно кендерът и скочи разтревожено. — Карамон! Не може да си го мислиш! Това... Това е лудост! Спомням си кога Рейстлин ти зададе този въпрос, но си спомням и отговора ти, когато му отвърна с да! Той каза, че това би значело собствената ти смърт, Карамон! Колкото и да си силен, все пак ще те убие!
Войнът не му обръщаше внимание. Във въздуха хвърчаха мокри стърготини, докато упорито насичаше клона. От време на време хвърляше поглед зад себе си, за да държи под око бавно пълзящите над хоризонта облаци, които вече затуляха съзвездията и протягаха пръсти към двете луни.
- Карамон! — Тас го улови за ръката. — Дори и да отидеш... там — кендерът откри, че не може да се насили да произнесе името, — какво можеш да сториш?
- Нещо, което трябваше да направя много отдавна — отвърна решително приятелят му.
Глава 4
- Ще го последваш, нали? — извика Тас, като изпълзя бързо от дупката — действие, което много или малко го изведе почти на височината на погледа на Карамон. Приятелят му продължаваше да сече клона. — Това е лудост, просто лудост! Как смяташ да отидеш там? — Внезапно го връхлетя една мисъл. — И къде е това там всъщност? Дори не знаеш накъде си се упътил! И не знаеш къде е той!
- Мога да се добера дотам — отвърна хладно войнът и прибра меча обратно в ножницата. Улови клона с две ръце, налегна го с цялата си тежест и накрая успя да го откърши. — Дай ми ножа си — измърмори.
Кендерът му го връчи с въздишка. Тъкмо се канеше да поднови протестите си, когато войнът го прекъсна:
- Имам магическото устройство. Колкото до това къде е това там — Карамон спря да дялка вейките от клона и се вторачи в него, — сигурен съм, че ти знаеш отговора!
- Б-бездната? — заекна Тас.
Далечният тътен на гръмотевица накара и двамата да се озърнат угрижено, ала почти веднага войнът се залови отново за работа, а спътникът му поднови спора:
- Магическото устройство ни изведе оттам, Карамон, но те уверявам, че няма да те допусне, каквото и да правиш. И бездруго не искаш да попаднеш на подобно място — добави решително. — Защото там не е хубаво.
- Може и да не ме допусне — започна Карамон и му даде знак да го последва. — Да видим първо дали тази патерица ще ми свърши работа, преди да ни е връхлетяла още някоя буря. Ще отидем при гроба на... при обелиска.
Той отряза голямо парче от мокрото си кално наметало и го уви около единия край на клона, след което го подпъхна под мишница и пробно се отпусна с цялата си тежест върху него. Грубо одяланата патерица потъна пет-шест сантиметра в калта. Карамон я измъкна грубо и направи още една крачка. Клонът отново потъна, но поне успяваше да се придвижва, като щадеше ранения си крак. Тас също му помагаше и двамата се заклатиха тежко през мократа, тинеста земя.
"Къде отиваме?" — искаше да попита кендерът, но се страхуваше да чуе отговора. По изключение не му беше трудно да запази мълчание. За нещастие, Карамон сякаш чу мислите му:
- Може би устройството няма да ме отведе в Бездната — каза той, като дишаше тежко, — но познавам едного, който ще ми помогне. Устройството ще ни пренесе при него.