- Кой? — попита подозрително Тас.
- Пар-Салиан. Само той може да ни каже какво се е случило. И само той би успял да ме изпрати... където и да е това място, където трябва да отида.
- Пар-Салиан? — кендерът го погледна почти толкова разтревожено, колкото ако Карамон бе споменал за самата Царица на Мрака. — Това е дори още по-налудничаво! — подхвана той, ала изведнъж гаденето прерасна в нещо далеч по-лошо.
Приятелят му спря да го изчака. Лунната светлина огряваше бледното му измъчено лице.
Когато най-сетне спазмите престанаха и бе убеден, че едва ли има какво повече да повърне, Тас се почувства малко по-добре. Той кимна на Карамон. Беше прекалено уморен, за да каже каквото и да е. Сетне се повлече след него.
Скоро двамата се добраха до обелиска. Рухнаха изтощено в подножието му и опряха гърбове върху камъка, изморени дори от двайсетината крачки, които им бе коствало краткото пътешествие. Горещият вятър отново се надигаше, а тътнежите се приближаваха. Тас се усмихна на Карамон с позеленели устни и с изражение, в което се надяваше да има поне мъничко невинна молба:
- Ние при Пар-Салиан? — подхвърли небрежно, като избърса потното си лице с вързаната на опашка коса. — Тази идея никак, ама никак не е добра. Пък и пътят дотам няма да ти се отрази добре. Освен това нямаме нито вода, нито храна...
- Няма да ни се наложи да ходим. — Карамон извади медальона от джоба си и започна трансформацията, която щеше да го превърне в красив, богато инкрустиран със скъпоценни камъни скиптър.
Вторачен несигурно в движенията на ръцете му, Тас преглътна и заговори още по-бързо:
- Сигурен съм, че Пар-Салиан е... ъъъ... зает. Зает! Точно така! — Той го дари с още една мъртвешка усмивка. — Твърде зает, за да му е до нас точно в този момент. Кой знае колко много задължения са му се струпали с целия хаос наоколо. Какво ще кажеш просто да забравим за тази история и да отидем на някое място във времето, където сме се забавлявали, а? Например, когато Рейстлин направи онова заклинание на Бупу и тя се влюби в него до полуда? Беше страшно смешно! Отвратителното блатно джудже го следваше навсякъде.
Карамон не му отговори. Тас уви върха на опашката около пръста си.
- Мъртъв — произнесе внезапно и въздъхна опечалено. — Бедният Пар-Салиан, сигурно вече отдавна е мъртъв. В края на краищата — настоя бодро кендерът, — си беше достатъчно стар, когато за последно го видяхме през 356. И не ми се стори в много добро здраве, така да знаеш. Сигурно е преживял истински шок: Рейстлин става бог и такива работи. Сърцето му едва ли се е справило. Бам — тътнал се е отведнъж.
Кендерът надникна, за да види дали последното е произвело някакъв ефект върху изражението на приятеля му. По устните на едрия войн бе плъзнала едва забележима усмивка, но той запази мълчание, докато търпеливо обръщаше и завърташе отделните части на медальона. Острият отблясък на една мълния го накара да подскочи стреснато. Усмивката му изчезна и той се загледа към бурята.
- Бас държа, че Кулата дори не си е на мястото! — извика отчаяно Тас. — Ако онова, което твърдиш, е вярно и целият свят е... такъв — той направи широк жест с малката си ръка, точно когато зловонният дъжд отново започна да ръми, — значи Кулата е била първото нещо, което си е отишло! Ами да, ударена от гръмотевица! Фрас! По-висока е от всяко дърво, което си виждал, не го отричай...
- Кулата си е на мястото — настоя мрачно Карамон, довършвайки последните настройки на медальона.
Той го вдигна. Скъпоценните камъни уловиха лъчите на Солинари и за момент пламнаха неудържимо. Сетне облаците затулиха луната и сякаш я погълнаха. Мракът се спусна непрогледен и разкъсван единствено от гигантските, ярки и смъртоносно красиви мълнии.
Като скърцаше със зъби, Карамон грабна патерицата си и с мъка се изправи. Тас го последва съвсем бавно, без да откъсва нещастния си поглед от него.
- Виждаш ли, Тас, познавам Рейстлин поне толкова — продължи Карамон, без да обръща внимание на злочестото изражение на кендера. — Може би прозрях истинската му същност твърде късно, но сега съм абсолютно уверен. Той мразеше тази Кула. Точно както мразеше маговете и онова, което му причиниха. Но едновременно с това Рейстлин я обича. Защото е неразделна част от неговото Изкуство, Тас. А неговото Изкуство, неговата магия за него значат повече дори от самия живот. Не, Кулата си е на мястото.
Той вдигна високо устройството и подхвана напева:
- Твойто време си е твое, макар да си го изоставил... Само че го прекъснаха: