- О, Карамон — изхленчи Тас и се вкопчи в него. — Не ме карай да отивам при Пар-Салиан! Той ще ми направи ужасни неща! Сигурен съм! Може да ме превърне в... в прилеп! — Кендерът замълча. — И въпреки че, според мен, май би било интересно да си прилеп, едва ли ще свикна да спя с главата надолу. Пък и съм доста привързан към това да съм кендер, като се замисля и...
- За какво говориш? — вторачи се строго в него приятелят му и несъзнателно хвърли изпълнен с тревога поглед към буреносните облаци.
Дъждът се усилваше. Светкавиците се стоварваха все по-близо до тях.
- Пар-Салиан! — извика обезумяло Тас. — Аз... аз се намесих в заклинанието му за пътуване във времето! Направих нещо, което не биваше да правя! И открад... ъъъ... намерих магически пръстен, който някой беше оставил напълно безстопанствен, а пръстенът ме превърна в мишка! Без съмнение здравата се е подразнил! А после... счупих устройството за време, Карамон. Спомняш ли си? Е, добре де, не беше изцяло по моя вина, Рейстлин ме накара! Но човек с по-строго виждане по въпроса като нищо ще се хване за това, дето съм зарязал устройството без надзор... Сякаш някой ми беше казал, че не бива да го правя... Но тогава нямаше да се случи нищо лошо. А Пар-Салиан винаги си е бил доста строг, не мислиш ли? После, макар да накарах Гнимш да го поправи, той не го поправи точно така, както си беше в началото...
- Тасълхоф — рече уморено спътникът му. — Млъквай.
- Да, Карамон — заподсмърча примирено кендерът. Едрият войн се загледа към обезсърчената фигура на приятеля си в честите проблясвания на светкавиците и въздъхна:
- Виж, няма да позволя на Пар-Салиан да ти направи каквото и да било, обещавам. По-скоро първо мен ще трябва да превърне в прилеп.
- Наистина? — полюбопитства със слаба надежда Тас.
- Имаш думата ми — заяви твърдо Карамон, като не откъсваше очи от бурята. — Дай сега ръка и да се махаме оттук.
- Добре — рече с готовност кендерът и бързо стисна огромните пръсти на приятеля си.
-И, Тас...
- Да, Карамон?
- Този път... мисли за Кулата на Върховното чародейство в Уейрит! И никакви луни!
- Да, Карамон — отвърна с дълбока въздишка кендерът.
После се усмихна.
"Хм — каза си той. — Обзалагам се, че от Карамон ще излезе страшно голям и непохватен прилеп..."
Намираха се в края на гора.
- Не съм виновен, Карамон! — каза бързо Тас. — Мислех за Кулата със сърце и душа. Дори и за секундичка не съм се сещал за някаква си гора.
Карамон се бе втренчил изумено в дърветата. Все още бе нощ, но небето беше чисто, макар на хоризонта да се виждаха буреносни облаци. Лунитари приличаше на тлеещ червен въглен. Солинари тъкмо се канеше да се гмурне в бурята. Над тях се забелязваха очертанията на звездния пясъчен часовник.
- Е, поне не сме се изгубили във времето. Но къде, в името на боговете, сме всъщност? — измърмори раздразнено, като се подпираше на патерицата си. Погледът му отново се насочи към мрачните дървета. Дънерите им се виждаха съвсем ясно в ярката лунна светлина. Внезапно лицето му се проясни: — Всичко е наред, Тас — каза облекчено. — Не я ли позна? Това е гората Уейрит — магическата гора, която стои на стража около Кулата на Върховното чародейство!
- Сигурен ли си? — попита със съмнение Тас. — Определено не изглежда така, както си я спомням от последния път. Имаше само разни грозни, мъртви дървета, дето се мотаеха наоколо и ме зяпаха. Когато се опитах да вляза в гората, не ме пуснаха, а щом поисках да се върна назад пък, не ми позволиха да го направя и...
- Същата е — потвърди безизразно Карамон, докато с отмерени движения превръщаше скиптъра в съвсем невзрачен на вид медальон.
- Но какво се е случило с нея?
- Онова, което се е случило и на останалата част от света, Тас — отвърна приятелят му и прибра внимателно медальона в кожената му торбичка.
В мислите си кендерът вече се бе върнал обратно към времето, когато бе идвал тук. Магическата гора Уейрит беше странно и зловещо място, чиято единствена цел бе да пази Кулата от нежелани посетители. Едно беше сигурно — човек не откриваше гората, тя откриваше него. Когато това се случи за пръв път, двамата с Карамон си имаха проблеми с лорд Сот и смъртоносното му заклинание над лейди Кризания. Тас се беше събудил, а гората просто си стоеше там, където точно преди да заспи нямаше и помен от дървета!
Тогава тя му се бе сторила мъртва. Клоните на дърветата бяха оголени и разкривени, а от дънерите им вееше мразовит хлад и рядка мъгла. Във вътрешността на гората се мяркаха единствено мрачни, сенчести форми. В действителност обаче дърветата не бяха мъртви. И дори имаха обезпокоителния навик да преследват неканените посетители. Съвсем скоро Тас се убеди, че колкото и да се опитваше да излезе от гората, по някакъв свръхестествен начин все пак продължаваше да навлиза все по-дълбоко в нея.