Тас вдигна скъпоценния камък. В мислите си вече се бе върнал обратно към... къде бяха тогава? Ксак Тсарот?
Криеха се в един отходен канал в опит да избегнат сблъсъка с безмилостните дракониди. А Рейстлин се бореше с поредния пристъп на кашлицата...
Бупу се втренчи загрижено в него, сетне зарови с мъничката си ръчичка из чантата и я измъкна държейки нещо, което вдигна към светлината. Примижа и поклати глава с въздишка.
- Това не, което търсих — измърмори.
Тасълхоф, чиито очи безпогрешно бяха доловили внезапния наситен цветен проблясък, се приближи.
- Какво е това? — попита той, макар вече да знаеше отговора.
Рейстлин също се взираше в предмета с разширени, искрящи очи.
Бупу сви рамене:
- Красиво камъче — отвърна без всякакъв интерес и продължи да рови из торбата.
- Смарагд! — изхриптя Рейстлин. Бупу вдигна очи.
- Ти харесваш? — попита.
- Много! — отвърна задъхано магьосникът.
- Ти взимаш — джуджето сложи скъпоценността в ръката му.
Сетне ликуващо измъкна онова, което бе търсила през цялото време. Тас се наведе, за да види новата чудесия и бързо отскочи с вик на отвращение. Беше мъртъв, много мъртъв гущер. Около вкочанената му опашка бе завързан силно захабен кожен каиш. Бупу подаде гущера на Рейстлин:
- Ти носиш около врат — рече тя. — Излекува кашляне.
- Значи Рейстлин все пак е бил тук — измърмори Тас. — Върнал ѝ го е, върнал ѝ е камъка! Но защо? За амулет... Като подарък?... — Кендерът поклати глава, въздъхна и се изправи. — Карамон... — започна, но забеляза, че огромният войн стои неподвижно и се взира в Гората. По лицето на приятеля му се забелязваха далечни отблясъци на мислите и спомените, които най-вероятно го измъчваха в този миг.
Тасълхоф пусна смарагда в един от джобовете си.
Магическата гора Уейрит изглеждаше не по-малко мъртва и запустяла от останалата част на околния пейзаж. Ала за Карамон тази гора носеше твърде много спомени. Той нервно оглеждаше странните дървета. Мокрите дънери и разложени клони сякаш лъщяха, окъпани в кръв под светлината на Лунитари.
- Когато за пръв път дойдох тук, бях изплашен — каза на себе си едрият войн с ръка върху дръжката на меча. — И никога не бих посмял да вляза в тази гора, ако не беше заради Рейстлин. Аз бях още по-ужасен втория път, когато донесохме лейди Кризания, за да се опитаме да ѝ помогнем. Дори и тогава кракът ми не би стъпил там за нищо на света, ако не бяха онези птици и сладките им примамливи песни. — Той се усмихна мрачно: — "Спокойна е гората. Спокойни са убежищата ѝ прекрасни, където нестареещи растем, с дървета винаги зелени", пееха те. Мислех, че ми обещават помощ. И че ще намеря отговорите на всички въпроси. Сега вече знам какво значеше тази песен. Смъртта е единственият дом, в който царува съвършенството, единственото място, където старостта и разрухата са само сън!
Загледан към гората, Карамон несъзнателно потръпна, въпреки тегнещата жега в нощния въздух.
- Ала сега съм изплашен повече от всеки друг път — измърмори. — Нещо не е както трябва. — През небето пропълзя огромна мълния, чийто неимоверен отблясък освети всичко като ден. Последва я басовият грохот на гръмотевицата и внезапният порив на дъжда по бузата му. — Поне все още е на мястото си. Колко ли е силна магията тук, за да устои на бурите? — Стомахът му се бунтуваше болезнено. Внезапното напомняне за жаждата, която изпитваше, го накара да оближе сухите си устни. — "Спокойна е гората" — повтори.
- Какво каза? — попита Тас и се приближи до него.
- Казах, че има много начини да умреш, но всички си приличат — сви рамене в отговор войнът.
- Знаеш ли, умирал съм три пъти — рече сериозно кендерът. — Първият път беше в Тарсис, където драконите събориха онази сграда върху мен. Вторият — в Нерака, когато едва не се отрових, а Рейстлин ме спаси. За последно боговете решиха да стоварят върху главата ми горяща планина. И в края на краищата — той се замисли за миг, — май си напълно прав. Всички видове смърт си приличат. Наистина, от отровата болеше, но поне стана бързо... от друга страна сградата...
- Хайде — Карамон се усмихна изтощено. — Запази поне някоя история за Флинт. — Той измъкна меча си. — Готов ли си?
- Готов съм — отвърна храбро Тас. — "Винаги пази най-доброто за накрая." Така казваше моят старец. Макар че — кендерът замълча. — Мисля, че имаше предвид доброто хапване, а не умирането. Може би все пак двете имат доста общо.