Тасълхоф измъкна собствения си малък нож и последва приятеля си в омагьосаната гора Уейрит.
Глава 5
Мракът ги погълна. Нито една от луните не можеше да проникне с лъчите си през гъстата нощ под сводовете на Уейритската гора. Дори отблясъците на гигантските магически мълнии не се промъкваха на това усойно място. И макар дори тук да се чуваше далечният тътен на гръмотевиците, звукът бе глух и сякаш изгубен завинаги, като далечно ехо на самия себе си. Зад гърба си Карамон чуваше трополенето на яростната градушка. В Гората бе съвсем сухо. Единствено дърветата, които се намираха в самия ѝ край биваха засегнати от дъжда и бурята.
- Е, това вече е утеха! — възкликна развеселено кендерът. — Сега, ако само отнякъде се появеше поне мъничко светлина...
Внезапно думите му се превърнаха в задавено гъргорене. Карамон долови остро тупване, звук от скърцащо дърво, а сетне и шум, сякаш влачеха нещо по земята.
- Тас? — повика разтревожено.
- Карамон! — изкрещя кендерът. — Дърво! Едно дърво ме хвана! Помощ, Карамон! Помощ!
- Това някаква шега ли е, Тас? — попита сурово войнът. — Понеже никак не е смешно...
- Не! — изписка приятелят му. — Спипа ме, казвам ти! Влачи ме нанякъде!
- Какво... Къде? — извика Карамон. — Нищо не виждам в тази проклета тъмнина! Тас?
- Тук! Тук! — крещеше подивяло Тас. — Увило се е около крака ми и се опитва да ме разкъса на две!
- Продължавай да говориш, Тас! — Карамон се придвижваше опипом в шумолящата чернота. — Мисля, че съм близо...
Внезапно един чудовищно дебел клон изплющя през гърдите му и го събори на земята. Останал без дъх, войнът мъчително завъртя глава в опит да разбере какво става, докато се опитваше да си поеме поне глътка въздух. Вдясно от него се чу ново скърцане. Отчаяно и почти слепешком нанесе няколко посичащи удара с меча в тази посока, след което с усилие се превъртя странично. В същия момент нещо тежко се стовари точно на мястото, където се намираше допреди миг. Изправи се с олюляване, ала почувства как друг клон го удря през кръста и го запраща по лице върху сухата, оголена горска почва.
Ударът бе засегнал бъбреците му и почти го накара да изгуби съзнание от болка. Положи отчаяно усилие да скочи на крака, ала коляното му поддаде, хвърляйки го сред нов фонтан от кървавочервена болка. Вече не чуваше виковете на Тас. Не чуваше нищо друго освен скърцането, шумоленето и яростния шепот на надвисналите от всички страни дървета. Карамон стреснато удвои усилия и се опита да изпълзи встрани, но усети как нещо се увива около глезена му. Мечът му се стовари върху жилав клон, запращайки във въздуха облак от трески, повечето от които се забиха в крака му, очевидно без това да причини твърде големи поражения на нападателя.
В масивните клони на дърветата имаше сила, събирана с векове. Магията им даваше цел и ги надаряваше с разум. Карамон се бе осмелил да навлезе в територия, която дърветата трябваше да защитават. Той беше натрапник и трябваше да бъде наказан. Знаеше, че смъртта им е неминуема.
Около бедрото му се уви още един филиз. Десетки клонки затичаха по ръцете му и го уловиха още по-здраво, така че да не може да мърда. Само след няколко секунди щеше да бъде разкъсан на части... Чу Тас да вика от болка...
С глас, събрал едновременно отчаянието и неистовата жажда за живот, Карамон изкрещя:
- Казвам се Карамон Маджере, брат на Рейстлин Маджере. Трябва да говоря с Пар-Салиан или с онзи, който е сега Господар на Кулата!
Последва миг на мълчание, миг на разстроено колебание. Усети как дърветата прекратиха атаката. Клонките отслабиха хватката си съвсем лекичко.
- Пар-Салиан, там ли си? Пар-Салиан, познаваш ме! Аз съм неговият близнак! И съм единственият ти шанс!
- Карамон? — долетя отнякъде един треперлив глас.
- Тихо, Тас! — изшътка му войнът.
Тишината бе поне толкова гъста, колкото и заобикалящата ги тъмнина. Ала сетне, съвсем бавно, почувства как клоните го освободиха и се отдръпнаха със скърцане и шумолене. Карамон си позволи за момент да отпусне глава върху ръката си. Чувстваше облекчение, но заедно с това го връхлетя нов пристъп на гадене.
- Тас, добре ли си? — обади се, когато поне на първо време дойде на себе си.
- Да, Карамон — чу гласа на кендера съвсем отблизо. Едрият войн протегна ръка и издърпа приятеля си за дрехите.
Макар да бе напълно уверен, че дърветата са ги оставили на мира, знаеше, че го наблюдават много внимателно и се вслушват във всяка негова дума. Съвсем бавно и внимателно Карамон прибра меча в ножницата.