Най-сетне тътенът го връхлетя заедно с ударната вълна — ураганен порив от изгаряща топлина и зловоние, които почти го отнесоха от седлото. Обгърнаха го облаци от пясък, прах и пепел, които превърнаха деня в неестествена, смразяваща нощ. Дърветата наоколо му започнаха да се превиват от силата на вятъра, а конете зацвилиха ужасено и се опитаха да хукнат накъдето им видят очите. В този момент единствено силната воля на джуджето успяваше да удържи паникьосаните животни.
Заслепен от жилещите песъчинки, давещ се и кашлящ, Карас едва успя да покрие собствените си очи и уста, докато безуспешно се стараеше — доколкото беше възможно в неочаквано спусналия се мрак — да обърне конете така, че да ги предпази от извилата се вихрушка. Нямаше представа колко дълго е стоял изгубен по този начин в облака от прах, пепел и горещ вятър. Внезапно, почти толкова неочаквано, колкото се беше появил, облакът изчезна.
Дърветата престанаха да се огъват, пясъкът започна да се сляга, конете се успокоиха, а есенните ветрове бързо разпръснаха остатъците от тъмния облак и оставиха след него единствено тишина, която звучеше дори по-заплашително от тътена, който я бе предшествал.
Изпълнен с мрачни предчувствия, Карас продължи бързо по пътя си нагоре, в търсене на подходяща височина, откъдето да погледне към Равнината. Най-сетне я откри — самотна, издадена напред скала, достатъчно широка, за да може спокойно да пристъпи и да надникне надолу. Привърза конете за едно дърво, след което се върна на скалата и се взря невярващо пред себе си.
Сред Равнините на Дергот не се виждаше жива душа. Впрочем там нямаше абсолютно нищо освен почернели, спечени пясъци и напукани камъни.
Двете армии бяха изчезнали напълно. Експлозията бе отнесла всичко, включително и труповете. Дори Равнините изглеждаха по различен начин. Ужасеният поглед на Карас се премести към мястото, където трябваше да се издигат заострените върхове на магическата крепост Заман в цялото им великолепие. Крепостта също бе унищожена, но не напълно. Вместо това бе рухнала под собствената си тежест, така че сега — по странен и плашещ начин — руините ѝ напомняха за човешки череп, ухилен към оголената Равнина на Смъртта.
— Реорксе, Отче, Ковачо, прости ни — измърмори джуджето през замъглените си от сълзи очи.
Сетне главата му се сведе скръбно и героят на джуджетата се отдалечи, за да продължи по пътя си към Торбардин.
В паметта на джуджетата — и според доклада на самия Карас — унищожението на двете армии щеше да остане като акт на справедливо възмездие, връхлетяло ги по волята на Реоркс. Разгневеният бог бе захвърлил чука си, за да премаже онези, които се бяха осмелили да пристъпят повелите му.
Ала Хрониките на Астинус описват най-точно онова, което се бе случило през онзи ден в Равнините на Дергот:
И ето, достигнал върха на магическите си сили, архимагьосникът Рейстлин, или както още е известен — Фистандантилус, с помощта на свещенослужителката от Ордена на Белите мантии — Кризания, проправят пътя си през Портала, водещ в Бездната, за да отправят в лицето на Мрачната Царица предизвикателство на живот и смърт.
И до този момент делата на архимагьосника бяха тъмни, престъпленията му нямаха равни и всички до едно бяха извършени, за да постигне крайната си цел, голямата си амбиция. Кръвта по черната му мантия не беше само негова. И все пак този мъж: познава човешкото сърце. Знае как да превърне омразата и презрението, които напълно заслужава, във възхищение и обожание. Така попадна под влиянието му лейди Кризания от дома на Тариниус. Макар да е Преподобна дъщеря на църквата, в белия мрамор на душата ѝ имаше една фатална пукнатина. Тъкмо от нея се възползва Рейстлин, за да достигне до съкровените тайни на сърцето на свещенослужителката...
Кризания го последва до страховития Портал. Там тя призова своя бог и Паладин откликна на молитвите ѝ, тъй като, трябва да признаем, я обичаше и я смяташе за своя избраница. От своя страна Рейстлин призова на помощ магията си и също сполучи, защото няма друг като него и не се е раждал и живял по-могъщ от този млад човек.
Порталът се отвори.
Магьосникът пристъпи към него, ала в същия момент в тъканта на заклинанието се намеси устройството за време, задействано от собствения му близнак, Карамон, и от един кендер на име Тасълхоф Кракундел. Магическото поле се разкъса...
...а това имаше ужасяващи и неочаквани последици...
Глава 1
- Опа — каза Тасълхоф Кракундел. Карамон се втренчи строго в кендера.
- Не съм виновен, Карамон, честно! — запротестира Тас.