- Страшно съм ти благодарен, дето се сети да кажеш на Пар-Салиан кой си — рече задъхано Тас. — Тъкмо си представях как се опитвам да обясня на Флинт, че съм бил убит от някакви си дървета. Не знам дали в Отвъдното е позволено да се хилиш, но съм сигурен, че щеше да падне по гръб от удоволствие...
- Шшт — каза уморено, но настоятелно спътникът му. Тас замълча, след което прошепна:
- Добре ли си?
- Да, нека само си поема дъх. Изгубих си патерицата. . — Тук е. Паднах върху нея. — Тас изпълзя нанякъде и се появи само секунда по-късно, влачейки след себе си грубата патерица. — Заповядай. — Той му помогна да се изправи.
- Карамон — рече кендерът, — колко мислиш ще ни отнеме, за да се доберем до Кулата? Преди малко повърнах и ми стана по-леко, но още се чувствам някак странно, пък и съм ужасно жаден.
- Не зная, Тас — въздъхна приятелят му. — Нищичко не виждам. Не съм сигурен нито къде сме, нито накъде е правилната посока. Или дали няма да налетим право върху някой или нещо...
Изведнъж шумоленето се поднови, сякаш бурята огъваше ожесточено клоните на дърветата. Двамата замръзнаха ужасено. Дърветата ги обграждаха! Стояха в пълната тъмнина, усещайки как клоните се приближават все повече и повече. Карамон почувства как в косата му се отъркват мъртви листа и му стори, че чува някои да шепне странни думи в ушите му. Разтрепераната му ръка се вдигна към дръжката на меча, макар да знаеше, че това едва ли вече има някакво значение. Сетне, когато нямаше накъде да мърдат, дърветата прекратиха шумоленето и шепненето и отново се възцари тишина.
Карамон протегна ръка. Вляво и вдясно от тях се издигаше плътна стена от дървесни стволове. Беше сигурен, че и зад него положението е съвсем същото. Опипа пространството пред тях. Празно.
— Не се отделяй от мен, Тас — нареди и, сякаш по някакво изключение, кендерът не възрази.
Двамата тръгнаха предпазливо през образувалата се просека.
В началото се придвижваха внимателно от страх, че могат да се препънат в паднал клон, да се оплетат в храсти или да се прекатурят в някоя дупка. Постепенно обаче им стана ясно, че почвата в гората е изчистена от всякакви препятствия и по нея няма друга растителност освен вездесъщите дървета. Нямаха никаква идея накъде вървят. Крачеха в пълен мрак, следвайки пътеката, която сякаш се отваряше, за да ги пропусне и почти веднага се сключваше зад гърба им. Всяко отклоняване от определения път ги изправяше пред непреодолима преграда от стволове, оплетени клонки и мъртви, шепнещи листа.
Горещината беше непоносима. Нямаше нито вятър, нито дъжд. Жаждата, която за известно време ги бе напуснала под напора на страха, отново се завърна. Карамон избърса потта от челото си и разсеяно се запита защо ли жегата тук е далече по-голяма от тази извън Гората. Като че самата Гора излъчваше топлина и можеше да се каже, че е далече по-жива, отколкото му се бе сторила последните два пъти. И поне сто пъти по-жизнена от останалата част от света. Сред шумоленето около тях успяваше да чуе — или поне така му се струваше — движение на животни или пляскането на птичи криле. Понякога дори улавяше мимолетния поглед на втренчени очи, греещи зловещо в тъмнината. Мисълта, че е заобиколен от живи същества в никакъв случай не го успокояваше. Чувстваше омразата и гнева им, макар съвсем ясно да осъзнаваше, че тези чувства не са насочени директно към тях, а по-скоро към самата Гора.
А после до ушите му достигна песента на птиците, същата която бе чул да пеят и последния път, когато му се наложи да навлезе в това зловещо място. Висока, сладостна и чиста, издигаща се над смъртта и мрака, и поражението, се лееше песента на чучулигата. Карамон спря и се вслуша през сълзи, усещайки как красивите думи изпълват сърцето му и успокояват болката:
На изток с новия светлик
порозовява утринта
и надарява всеки дъх
с копнеж и вяра в този миг.
А чучулигите летят, летят, разперили криле из слънчев дом към ярък ден, ведно със вятърната гръд.
Ала, сякаш за да му напомни къде се намира, се разнесе остър пукот, който разкъса нежната омая на песента и го накара да се свие от ужас. Край тях запърхаха черни крила, а душата му се изпълни със сенки.
От изток с немощен светлик по зрак зора сама зори, в напразен вопъл към деня отправя чучулига вик.
Но ето гарван със нощта донася западния мрак, злокобен грак из тъмнини покри смълчаните гнезда.
- Какво означава това, Карамон? — попита със страхопочитание Тас, когато двамата продължиха опипом пътя си през Гората, водени от разгневените дървета.
Отговорът на въпроса му дойде, ала не от Карамон, а от гласове, които бяха сладки, дълбоки и натъжени, изпълнени с древната мъдрост на совите: