Тъма увлича всичко във забрава и чезнат бледно цели векове, дъхът замира, нищо не остава в безкрайните, тъй празни часове. Стоят смълчани старите дървета, не духва вятър в сухите листа и в тиха скръб гората е обзета, омаяна в ръцете на нощта.
- Означава, че вече няма кой да контролира магията — произнесе тихо Карамон. — Който и да държи Гората в подчинение сега, е на път да рухне. — Той потръпна, — Чудя се какво ли ще открием в Кулата.
- Ако стигнем до нея — измърмори Тас. — Откъде можем да бъдем сигурни, че тези ужасни, стари дървета не са ни повели към ръба на някоя скала?
Едрият войн спря и се опита да си поеме въздух в нетърпимата жега. Грубият край на патерицата се забиваше болезнено в подмишницата му. Лишено от постоянния натиск на тежестта на тялото, коляното му бе започнало да се сковава. Целият му крак пламтеше в треска и се бе подул. Знаеше, че едва ли ще успее да изкара по този начин още дълго. Той също бе повръщал на няколко пъти.
След като организмът му се изчисти от отровата, вече се чувстваше по-добре, но жаждата оставаше и бе непоносима. А и както съвсем правилно бе посочил Тас, Карамон нямаше и най-малката идея накъде ги води Гората.
Той издигна глас и извика с одрезгавяло, сухо като хартия гърло:
- Пар-Салиан! Отговори ми или няма да направя нито крачка повече! Отговори ми!
Внезапно около тях се надигнаха глъч и шумолене. Дърветата недоволно се клатеха и разтърсваха клоните си, сякаш бе излязъл силен вятър, макар въздухът да не помръдваше. Гласовете на птиците се превърнаха в неудържима какофония от преплетени, застъпващи се, ужасни мелодии, които караха въображението да потръпва от страх и зловещи предчувствия.
Дори Тас усети как цялата му смелост изчезва и се промъкна тихичко до Карамон (в случай, че едрият мъж се нуждаеше от помощта му). Спътникът му обаче остана неподвижен, втренчен в бездънната нощ, без да обръща внимание на вълнението около себе си.
- Пар-Салиан! — извика още веднъж.
И ето, че отговорът дойде — приличаше на тънък, висок и пронизителен писък.
Карамон почувства как по кожата му полазиха тръпки. Писъкът бе прорязал като с нож мрака и натегналата горещина. Издигна се над странните песни на птиците и се удави в шумоленето на дърветата. Сякаш цялата печал и целият ужас на загиващия свят бяха вплетени и освободени като за последно в него.
- В името на всички богове — обади се разтреперано Тас и улови здраво огромните пръсти на приятеля си (в случай, че Карамон се е изплашил). — Какво става тук?
Спътникът му не отвърна нищо. Усещаше как спотаеният в Гората гняв нараства, вече придружен от непоносими страх и тъга. Сега дърветата сякаш ги подканяха с острите си клони да продължат напред, тълпяха се около тях, проявяваха заплашително нетърпение. Писъкът продължи почти толкова дълго, колкото човек би имал дъх, престана, като че човекът си поемаше въздух и отново се разнесе. Карамон чувстваше потта си като тънка, замръзнала коричка от лед.
Отново тръгнаха. Напредваха бавно. Положението се утежняваше още повече от факта, че дори не знаеха дали изобщо напредват. Не виждаха нито накъде вървят, нито дали вървят в правилната посока. Единственото указание, което получаваха, беше този ужасен, нечовешки писък и можеха само да се надяват, че той ги води към Кулата.
Всяка стъпка беше агония за Карамон, макар кендерът да полагаше всички усилия да му помага доколкото може. Съвсем скоро едрият войн изгуби всякаква представа за времето, потопен в непоносимата болка на раните си. Забрави къде е и дори защо бяха дошли тук. Знаеше единствено, че трябва да прави крачка след крачка и че душата му е обляна в мрак и безпаметност. Това беше единствената му разумна мисъл.
Просто вървеше...
... вървеше...
... и вървеше..
... стъпка след стъпка...
А през пялото време в ушите пищеше този ужасен, неумиращ, разцепващ тишината вик...
— Карамон!
Гласът проникна през пластовете умора и безчувственост, за да се забие в самата тъкан на мозъка му. Имаше чувството, че го е чувал от известно време, но не е успял да му обърне внимание на фона на писъка и черната вълна от непрогледен мрак, които го обгръщаха.
- Какво? — промърмори и чак сега осъзна, че нечии ръце го държат и разтърсват. Той вдигна глава и се огледа. — Какво? — повтори, опитвайки да възвърне усещането си за реалност. — Тас?
- Виж, Карамон! — Гласът на кендера окончателно го връхлетя.
Едрият войн разтърси глава, за да прогони последните остатъци от мъглата в съзнанието си. Отново притежаваше способността да вижда... светлина — лунна светлина! Мигна и се вторачи в онова, което го заобикаляше.