- Гората?
- Зад нас — прошепна Тас, сякаш дърветата можеха да го чуят и отново да решат да се приближат. — Поне ни отведе донякъде. Не съм сигурен къде точно. Огледай се. Познато ли ти е нещо?
Карамон положи болезнено усилие да изпълни нареждането. Сенките на Гората бяха отстъпили. Двамата се намираха в средата на голямо разчистено пространство. Страхуваше се, но си позволи още един по-продължителен поглед.
Точно пред краката му зееше огромна мрачна бездна.
Зад тях Гората все така бе застинала в очакване. Не беше необходимо да се обръща, за да я види, просто знаеше, че е там така, както знаеше, че никога повече няма да им бъде позволено отново да влязат в нея, поне не живи. Беше ги отвела до това място и ги бе оставила да се оправят сами. Но кое беше мястото? Дърветата бяха зад тях, но отпред нямаше абсолютно нищо — единствено обширна, тъмна празнота. Можеха да се намират и на ръба на някоя скала, както бе предположил малко по-рано Тас.
Буреносните облаци висяха над хоризонта, но — поне засега — изглежда не се приближаваха. Точно над тях виждаше звездите и луните. Лунитари гореше в обичайния си червен цвят, а сребристото на Солинари обливаше всичко в непоносим блясък. Ала сега, може би поради резкия контраст между мрака и светлината, се виждаше и Нуитари — черната луна, луната, която съзираха единствено очите на брат му. Около трите небесни тела яростно блещукаха хилядите звезди, сред които най-ясно се открояваше Пясъчният часовник.
Единствените звуци идваха от Гората. Пред тях ужасяващият писък все така се разнасяше безутешно и смразяващо.
Нямаха избор, помисли си уморено. Пътят назад бе немислим. Гората не би го позволила. А и какво, в края на краищата, беше смъртта пред тази болка, жаждата и тежестта в сърцето?
- Не мърдай, Тас — започна той, като се опитваше да се освободи от мъничките ръце на кендера и вече се готвеше да направи крачка напред в мрака. — Ще проверя какво има пред нас...
- Не! — извика Тас. — Никъде не те пускам без мен! — Ръцете му удвоиха силата, с която се бе заловил за него. — Да не би вече да си забравил всички неприятности, в които се забърка по време на войната с джуджетата? — добави, борейки се с досадната сухота в гърлото си. — А когато все пак се добрах до теб, трябваше пак да ти спасявам живота. — Тас сведе очи към тъмното море, което лежеше в краката им, стисна решително зъби и погледна едрия войн: — М-мисля, че в Отвъдното ще бъде ужасно скучно без теб, пък и просто мога да чуя как Флинт ще започне да мърмори: "Е, лишено от мозък същество такова, какви си ги надробил този път? Пак си изгубил от поглед онази огромна топка от мускули, а? Естествено. Сега, предполагам, на мен ще се падне честта да оставя хубавото си местенце под това дърво и да тръгна да търся този идиот. Какво пък, никога не е знаел как да излезе сух от водата..."
- Добре, Тас — прекъсна го с усмивка Карамон, в чието въображение внезапно се бе появила живата картина на старото, вечно недоволно джудже. — Прав си. Ако причиним нещо подобно на Флинт, никога няма да му омръзне да ми го натяква. А в Отвъдното това си е страшно дълго време.
- Пък и — продължи малко по-бодро кендерът, — защо им беше да ни доведат чак дотук, само за да ни бутнат в някаква си дупка?
- Наистина, не виждам смисъл — отсъди трезво приятелят му.
Той улови по-здраво патерицата си и направи крачка напред, плътно следван от Тас.
- Освен ако — добави Тас и преглътна, — Пар-Салиан все още не ми е ядосан...
Глава 6
Кулата на Върховното чародейство се възправяше пред тях — създадена от сенки, заобиколена от луните и звездите, сякаш родена от самата утроба на нощта. В продължение на векове Кулата се бе издигала като непоклатим бастион на магията, съкровищница за книгите и предметите на Изкуството, трупани с години из залите ѝ.
Тъкмо тук бяха дошли маговете, принудени от Царя-жрец да напуснат Кулата в Палантас, носейки със себе си безценни предмети, или поне онази част от тях, които бяха успели да спасят от разгневените тълпи. Мястото предлагаше спокойствие и закрила. Нищо не можеше да премине през магическата гора Уейрит. Тук младите послушници, кандидати за честта да се превърнат в пълноправни магьосници, биваха подлагани на Изпитанието, което по-скоро се превръщаше в тяхно наказание и сигурна смърт в случай на неуспех.
Тук бе дошъл и Рейстлин, за да предложи душата си на Фистандантилус. И тук Карамон бе принуден да наблюдава как брат му убива илюзорния образ на собствения си близнак.