Вече бяха идвали на това място двамата с Тас, за да донесат бездиханното тяло на лейди Кризания и пак тук бяха присъствали на Съвета на трите ордена — на Черните, Червените и Белите мантии. Тук научиха за амбициите на Рейстлин да предизвика самата Царица на Мрака, срещнаха неговия ученик и шпионин на Съвета — Даламар, а Карамон и лейди Кризания бяха изпратени обратно във времето от Пар-Салиан, за да се появят в Истар, точно преди огнената планина да се стовари върху града.
Тук, без да иска, Тасълхоф бе нарушил структурата на заклинанието на магьосника, след като скочи при Карамон в желанието си да го последва. А присъствието на кендера — забранявано от всички закони на магическото изкуство — бе позволило на времето да поеме по ново русло.
Ето че двамата с Карамон се завръщаха — за да открият какво?
Едрият войн се загледа към Кулата с натежало от предчувствия сърце. Усещаше как куражът бързо го напуска. Не можеше да влезе в нея, не и докато чуваше този жалостив, непрестанен, отекващ писък в ушите си. По-добре бе да се върне назад, дори това да означаваше да се изправи срещу Гората и нейните ужаси — там поне го очакваше бърза смърт. Пък и напълно бе забравил за портите. Изработени от злато и сребро, портите продължаваха да стоят на мястото си и да препречват пътя му към вътрешността. Фината им, подобна на паяжина плетеница, се очертаваше на фона на звездното небе. Изглеждаха толкова леки, че дори кендерът можеше да ги помести с едно докосване. И все пак магията ги правеше непоклатими. Дори сблъсъкът с армия от разярени великани едва ли би имал някакъв ефект върху тях.
Писъкът продължаваше, вече по-силен и по-близък. Всъщност се чуваше от толкова близо, че без съмнение можеше да се разнася от...
Карамон пристъпи със свъсени вежди. Портата вече се виждаше далече по-ясно.
Чак сега съзря откъде идваше звукът...
Портата дори не беше затворена. Едното от крилата стоеше на мястото си, удържано от магията, ала другото бе потрошено и сега се поклащаше напред-назад в горещия непрестанен вятър, увиснало само на едната си панта. Именно то издаваше непоносимия писък.
- Не е заключено — рече разочаровано Тас. Кендерът вече се бе готвил да пусне в действие ключарските си принадлежности.
- Не е — съгласи се Карамон, вторачен в скърцащата панта. — Сигурно това е гласът, който чухме: звука на ръждясал метал. — Предполагаше, че последното би трябвало да го успокои, но вместо това знаеше, че мистерията само се е задълбочила. — Ако Пар-Салиан не е там горе — очите му се насочиха преценяващо към мрачните форми на черната, очевидно празна Кула, — кой тогава ни позволи да прекосим Гората?
- Може би никой — рече с надежда Тас. — Ако няма никой, Карамон, защо просто не си тръгваме?
- Все някой трябва да има — измърмори приятелят му. — Тези дървета не пускат натрапниците да преминават просто така.
Тас въздъхна унило и наведе глава. Карамон виждаше бледото му изцапано лице в светлината на луните. Под очите на кендера се бяха появили тъмни сенки, а една сълза се стичаше по носа му.
Войнът го потупа по рамото.
- Още съвсем мъничко — рече нежно. — Ще издържиш ли поне още мъничко, Тас?
Кендерът бързо вдигна очи и преглътна предателските сълзи, след което се усмихна широко и бодро:
- Разбира се, Карамон. — И дори и фактът, че гърлото му беше пресъхнало от жажда, не можа да го възпре да добави: — Знаеш си ме. Винаги готов за приключение. Вътре сигурно има куп интересни магически дреболии, не мислиш ли? — Загледа съм към смълчаната Кула. — Кой би ги изпуснал. Без магически пръстени де. Стигат ми. Първият ме приземи право върху замъка на магьосник, където срещнах откачен демон, а вторият ме превърна в мишка и...
Доволен, че кендерът очевидно отново се чувства по-добре, Карамон го остави да бъбри и пристъпи към портата. Бутна настрани клатещото се крило. За негова изненада то просто се откърши — отслабената панта най-сетне поддаде. Портата се стовари върху сивия паваж с трясък, който накара и двамата несъзнателно да се свият. Ехото се отрази в гладките черни стени на Кулата и разпръсна застиналия въздух на горещата нощ на хиляди парченца.
- Е, сега поне знаят, че сме тук — сви рамене Тас. Ръката на Карамон несъзнателно бе легнала върху дръжката на меча, без да го вади от ножницата. Постепенно ехото заглъхна. Тишината се спусна още по-плътно. Не последва нищо. Не се появи който и да било. Никой не им извика.
Кендерът се обърна, за да помогне на приятеля си да закуца напред.
- Най-малкото няма да ни се налага повече да слушаме това протяжно скърцане — рече, докато прекрачваха повалената порта. — Трябва да призная, че вече започваше да ми лази по нервите. Определено не звучеше като скърцане на врата, ако разбираш какво искам да кажа. Звучеше по-скоро като... като...