- Като това — прошепна Карамон.
Писъкът процепи нощта, разпръсквайки изпълнената с лунни лъчи тъмнина, само че този път бе по-различен. Имаше думи — думи, които се чуваха, но не можеха да бъдат различени.
Войнът извърна неволно глава към портата, макар да знаеше какво ще види. Строшеното крило все така лежеше неподвижно на земята.
- Карамон — Тас преглътна. — Идва оттам... от... Кулата...
- Стига! — изкрещя Пар-Салиан. — Сложи край на мъките ми! Не мога повече!
А колко трябваше да понеса аз от теб, о, Най-велики измежду Белите мантии? — разнесе се един тих, подигравателен глас в съзнанието му. Магьосникът се загърчи в агония, ала гласът продължи настоятелно, неотстъпчиво, сякаш одираше кожата му с някакво извратено удоволствие: -Доведе ме тук и му остави в неговите ръце — в ръцете на Фистандантилус! Тогава просто стоеше и наблюдаваше как изстисква всичките ми жизнени сили, само за да остане в това измерение.
- Ти сам сключи тази сделка — изкрещя Пар-Салиан. Древният му глас отекна из празните зали и коридори на Кулата. — Имаше пълно право да му откажеш...
И какво? Да умра с достойнство? — гласът се изсмя. — Що за избор ми предлагаш? Аз исках да живея! Да израствам в изкуството си! И наистина го направих. А ти, в своята несправедливост, ме надари с тези подобни на пясъчни часовници очи — очи, с които да не виждам нищо друго край себе си освен смърт и разложение. Сега ти се огледай, Пар-Салиан! Какво виждаш? Само смърт... Смърт и разложение... Сега сме квит...
Пар-Салиан простена. Гласът продължи безмилостно, без всякакво съжаление:
Да, квит сме. А сега ще те превърна в прах. Но искам дори в последните си мъчителни мигове да станеш свидетел на моя триумф. В небето вече грее собственото ми съзвездие. Царицата линее. Съвсем скоро съзвездието и ще отслабне и ще изчезне завинаги. Последният ми противник, Паладин, вече ме очаква. Но той не е особено голямо предизвикателство — просто старец, прегърбен, сбръчкан и безполезен. Тъгата му само доказва близката му гибел. Защото той е слаб, Пар-Салиан, слаб и наранен и вече не може да бъде излекуван, подобно на Кризания, бедната му служителка, която намери смъртта си сред вечно изплъзващите се измерения на Бездната. Ще ти позволя да гледаш, додето го унищожавам. А когато битката приключи и Платиненият дракон залезе от небето, когато Солинари помръкне за вечни времена, когато станеш свидетел и признаеш могъществото на Черната луна и ми отдадеш почитта, която заслужавам като нов и единствен бог, тогава ще ти позволя да се оттеглиш, за да намериш утеха в смъртта!
Астинус от Палантас записваше думите му, така както бе записал и писъците на Пар-Салиан. С все същите отсечени, твърди, черни, удебелени букви той продължаваше да пише. Бавно, без да бърза. Седеше недалече от великия Портал в Кулата на Върховното чародейство и се взираше в сенчестите му дълбини, виждайки съвсем ясно черната фигура там — по-черна дори от всеобхватната тъмнина, която я придружаваше. В сърцето на чернотата се виждаха две пламтящи златни очи със зеници във формата на пясъчни часовници, които отвръщаха на погледа му или на този на облечения в бели дрехи магьосник недалече от него.
Защото Пар-Салиан бе затворник в собствената си Кула.
От кръста нагоре той бе жив човек — белите му дълги коси се вееха около раменете му, белите дрехи покриваха състареното и съсухрено тяло, а черните му очи се взираха към Портала. Гледките, на които го бяха принудили да стане свидетел, бяха ужасяващи и едва ли не го бяха накарали доброволно да изгуби разсъдъка си. Не можеше да стори друго, освен да се взира натам — от кръста нагоре Пар-Салиан бе жив човек. Но от кръста надолу магьосникът бе превърнат в мраморна колона. Прокълнат от самия Рейстлин, Пар-Салиан стоеше в най-високата зала на собствената си Кула и наблюдаваше в мъчителна и безкрайна агония края на света.
Близо до него седеше Астинус — Историкът на Света, Летописецът, и дописваше последната глава от кратката, бляскава история на Крин. Палантас, градът, в който Астинус бе живял и работил, където се бе издигала Великата библиотека, сега приличаше на купчина пепел и овъглени руини. Не му оставаше нищо друго, освен да дойде на последното непокътнато място в света и да запише последните ужасяващи мигове от мъчителната смърт на Крин. Когато всичко свършеше, щеше да затвори книгата и да я положи върху олтара на Гилиан, Бога на Неутралитета. И с това щеше да настъпи свършекът на всичко.