Астинус довърши изречението, което пишеше и доловил втренчения поглед на облечената в черна мантия фигура в Портала, вдигна глава и се вгледа в златните ѝ очи.
Тъй както беше пръв, Астинус — рече фигурата, — ще бъдеш и последен. Щом запишеш крайната ми победа, книгата ще бъде затворена, а аз ще властвам, без да има кой да ми се противопостави.
- Така е. Властта ти ще бъде безспорна. Защото ще властваш над един мъртъв свят. Свят, разрушен от собствената ти магия. Ще бъдеш сам. Сам. В безформената, вечна бездна на нищото. — отвърна с хладен тон историкът, без и за секунда да престава да пише. До него Пар-Салиан изстена злочесто и заскуба белите си коси.
Виждайки така, както виждаше всичко — сякаш без да му се налага да гледа — Астинус видя как фигурата в черно стисна юмруци:
Лъжа! Лъжеш, стари приятелю! Аз ще създавам! Нови светове, които ще бъдат само мои. Нови хора. Ще сътворя нови раси, за да бъда боготворен!
- Злото не може да твори — отбеляза безучастно историкът. — То може единствено да руши. Такава е съдбата му: да се обръща само срещу себе си и да се самоизяжда. Вече чувстваш как душата ти се съсухря. Погледни в лицето на Паладин, Рейстлин. Вгледай се в него тъй, както ти бе позволено да го видиш сред Равнините на Дергот, когато лежеше на смъртния си одър, повален от меча на джуджето, а лейди Кризания положи ръце върху теб, за да те излекува. Тогава също разпозна огорчението и тъгата, приятелю. И знаеш, както го знаеш и сега, че той бе огорчен не от себе си, а от теб...
... За нас ще бъде лесно отново да потънем в лишения си от сънища сън. Ала за теб, Рейстлин, не ще има почивка. Чака те единствено безкрайна нощ, безкрайно вслушване за звуци, които нивга не ще чуеш, безкрайно взиране в бездна, която не съдържа нито светлина, нито мрак. Устата ти ще произнася думи, които никой никога няма да разбере и ще кроиш планове — безплодни в самия си зародиш, додето се въртиш отново и отново сам около себе си. Най-сетне в лудостта и отчаянието си, ще сграбчиш опашката на собственото си съществуване и като обезумяла от глад змия, ще се погълнеш сам в усилието да нахраниш душата си...
...Но няма да откриеш нищо освен празнота. Ще бъдеш сам за вечни времена — мъничка точица, сред празнотата, алчен за всичко, в желанието си да утолиш безпределния си глад...
Порталът затрептя. Астинус бързо вдигна поглед от книгата, почувствал как волята зад златните очи внезапно се разколебава. Вторачен към дълбините им, отвъд огледалните им повърхности, историкът за миг — само за секунда — видя доказателството за присъствието на измъчената душа, която току-що бе описал. Измъчена, изплашена и самотна, уловена в собствения си капан, търсеща спасение. И за пръв път в живота си, Астинус усети как го обзема състрадание. Едната му ръка несъзнателно отбеляза мястото, до което бе стигнал в книгата, а другата се протегна към Портала. Той понечи да се изправи...
Ала ето, че се разнесе смях... горчив, зловещ и подигравателен — не към него, а насочен срещу онзи, който се смееше.
Облечената в черна мантия фигура в Портала бе изчезнала.
Историкът с въздишка зае отново мястото си почти в същия миг, в който в дълбините на Портала заискри магическа светлина. Отвърна ѝ пламтящо бяло зарево — започваше сетният сблъсък между Паладин и младия мъж, който бе имал дързостта да победи Царицата на Мрака и да заеме мястото ѝ.
Светлината се изля и извън Портала, почти заслепявайки историка и магьосника. Разнесе се тътен, а камъните, самите основи на Кулата потръпнаха от зловещия грохот. Изви се вятър, чийто вой напълно удави в себе си стенанията на Пар-Салиан.
Древният маг вдигна изнуреното си, белязано от мъчението лице и се загледа с ужасено изражение към прозорците:
- Това е краят — прошепна. Изкривените му пръсти безпомощно се свиваха и разпускаха. — Краят на всички неща.
- Да — отвърна Астинус и се намръщи, когато едно внезапно олюляване на Кулата го накара да допусне грешка в написаното. Той улови по-здраво книгата и продължи да отбелязва случващото се, без да откъсва взор от Портала, додето пред очите му се разиграваше последната битка за надмощие над света.
Само след няколко минути всичко бе свършило. Бялата светлина премигна кратко и красиво. Сетне отмря.
В сърцевината на Портала се възцари всеобхватен мрак.
Пар-Салиан зарида. Сълзите му капеха върху каменния под. От докосването им Кулата потръпваше като живо същество, сякаш най-после прозряла горчивата си участ.
Без да обръща внимание на падащите камъни и полюляването, Астинус безстрастно вписа финалните думи: