"И на Четвъртоден, месец Пети, в годината 358, светът намери своя край."
С дълбока въздишка историкът понечи да затвори книгата.
Нечия ръка се стовари през страниците:
- Не — рече един твърд глас. — Нищо още не е свършило.
Ръцете на Астинус трепнаха, една голяма капка мастило се откъсна от перото му и падна върху хартията, заличавайки последните думи.
- Карамон? Карамон Маджере! — извика нещастно Пар-Салиан и протегна немощно пръсти към него. — Значи теб чух в Гората!
- Съмняваше ли се? — изръмжа войнът.
Макар да бе шокиран и ужасен от жалката гледка, която представляваше в този момент сломеният магьосник, Карамон трудно можеше да се насили да изпита някакво съжаление към него. Загледан към превърнатия от кръста надолу в мрамор Пар-Салиан, той още веднъж си припомни много добре какво бе причинил този човек на собствения му близнак, както и онова, което бе изпитал сам, след като заедно с лейди Кризания ги бяха изпратили в Истар.
- Не, не се съмнявах! — магьосникът закърши ръце. — Съмнявах се в собствения си разсъдък! Не разбираш ли? Как е възможно да си тук? Как си оцелял след магическите битки, които унищожиха света?
- Не му се е наложило — обади се сурово Астинус. Историкът най-сетне бе възвърнал самообладанието си. Той остави книгата на пода до краката си и се изправи. Втренчи се недоволно в Карамон и обвинително го посочи с пръст. — Що за номер е това? Ти умря! Какъв е смисълът...
Без да каже дума, войнът издърпа Тасълхоф иззад себе си. Дълбоко впечатлен от сериозността на случая, кендерът се сви в него и впери изпълнен с молба поглед в Пар-Салиан:
- Искаш ли... искаш ли да им обясня всичко, Карамон? — попита тихичко и съвсем възпитано той. Тътенът почти заглушаваше думите му. — П-понеже наистина мисля, че трябва да кажа защо разстроих заклинанието за пътуване във времето, а после Рейстлин ми даде неправилни указания и устройството се развали, макар признавам, вината да беше отчасти моя, и как накрая свърших в Бездната, където срещнах бедния Гнимш. — Очите на Тас се изпълниха със сълзи. — И как Рейстлин го уби...
- Всичко това ми е известно — прекъсна го нетърпеливо Астинус. — Значи си се оказал тук благодарение на кендера. Разполагаме с малко време. Какво възнамеряваш да правиш сега, Карамон Маджере?
Огромният войн обърна очи към Пар-Салиан:
- Честно казано, не питая особено добри чувства към теб, чародеецо. Поне в това съм на едно мнение със своя брат. Може и да си имал причини за онова, което стори на мен и лейди Кризания. Ако е така — той вдигна ръка, за да попречи на магьосника да го прекъсне, — ако е така, тогава оставям на теб да живееш с мисълта за деянието си, защото за мен всичко е минало. Но сега знай, че имам възможността да изменям хода на времето. Същото ми каза и Рейстлин. Заради кендера можем да променим всичко, което се е случило...
... Разполагам с магическото устройство. И мога да се отправя към която и да е точка от времето. Кажи ми кога и какво се е случило, за да се окажем в центъра на това ужасно опустошение и аз ще се погрижа да го предотвратя, стига да мога.
Карамон отмести очи от Пар-Салиан и ги впери в Астинус. Историкът поклати глава:
- Не гледай мен, Карамон Маджере. Както и във всичко друго, аз съм неутрална страна. Не разчитай на помощта ми. Но мога да те предупредя, че дори и да се върнеш, най-вероятно няма да успееш да промениш каквото и да е. Камъче в пълноводна, бърза река, това е всичко, което може би ще се окажеш.
Войнът кимна.
- Дори и да е тъй, поне ще умра със съзнанието, че съм се опитал да изкупя провала си.
Астинус го изгледа проницателно.
- За какъв провал говориш, войнико? Като тръгна по дирите на своя близнак, ти рискува живота си. Даде най-доброто от себе си, положи огромни усилия да го убедиш, че пътя, който е поел, е пътят на мрака и ще го отведе единствено до собствената му гибел. — Историкът посочи Портала: — Чу ли разговора ми с него? Знаеш ли срещу какво е изправен сега?
Останал без думи, Карамон отново кимна. Лицето му бе пребледняло и измъчено.
- Тогава ми кажи — рече с хладен тон Астинус. Кулата потрепери. Вятърът засвири покрай стените, а една гигантска мълния превърна чезнещата, обгърнала света нощ, в ярък, ослепителен ден. Откритата зала на върха на Кулата се разтърси несигурно. И макар да бяха съвсем сами, Карамон си даде сметка, че чува нечии ридания. Съвсем бавно осъзна, че плачеше самата Кула. Той се огледа смутено.
- Имаш достатъчно време — каза историкът. Той се настани отново на стола си и взе книгата. Но не я затвори. — Може би не много, но все пак достатъчно. В какво, каза, си се провалил?
Войнът си пое разтреперано дъх. Сетне веждите му се сключиха. Намръщен и гневен, той се вторачи в Пар-Салиан: