- Измама, нали чародеецо? Нищо повече от измама, за да можете вие, магьосниците, да постигнете онова, което можех да сторя единствено аз: да отклоня Рейстлин от ужасните му амбиции? Но се провалихте. Изпратихте Кризания обратно във времето, за да се отървете от нея, защото ви плашеше. Но нейната воля и нейната любов се оказаха много по-силни, отколкото предполагахте. Тя оцеля и заслепена от любовта си, последва Рейстлин в Бездната. — Той го изгледа заплашително. — Не разбирам само целта на Паладин. Защо откликна на молитвите ѝ и им позволи да стигнат толкова далече...
- Не ти е съдено да разбираш пътеките на боговете, Карамон Маджере — прекъсна го студено Астинус. — Кой си ти, че да ги съдиш? Да, възможно е понякога и те да допускат грешки. Възможно е също нерядко да рискуват най-доброто, с което разполагат, за да постигнат нещо още по-добро.
- Нека бъде както казваш ти — продължи войнът с потъмняло и угрижено лице. — Маговете изпратиха Кризания назад във времето и по този начин връчиха на Рейстлин един от ключовете, от които се нуждаеше, за да проникне през Портала. И се провалиха. Боговете се провалиха. Провалих се и аз. — Карамон прокара разтреперана ръка през косата си. — Смятах, че ще успея да отвърна Рейстлин от смъртоносния път с помощта на голи думи. Трябваше хубаво да си помисля, преди да опитвам нещо подобно. — Карамон се изсмя с горчивина. — Кога ли думите ми въобще са имали някаква тежест за него? Стоеше, възправен пред Портала, готов да прекрачи в Бездната и ми обясняваше какво възнамерява да стори, а аз му го позволих. Беше лесно. Просто му обърнах гръб и си тръгнах.
- Ха! — изсумтя историкът. — Какво можеше да сториш? Тогава той беше силен, по-могъщ от всичко, което някой от нас може да си представи. Поддържаше магическото поле единствено с помощта на волята си. Не би могъл да го убиеш, дори и да искаше...
- Не — съгласи се Карамон. Погледът му се отмести от присъстващите в помещението и се зарея към бурята навън. Ветровете вееха все по-яростно. — Но можех да го последвам... в мрака... даже това да означаваше собствената ми смърт. И да му покажа, че съм готов да се жертвам в името на любовта така, както той се готвеше да пожертва всичко в името на магията и амбициите си. — Очите му се насочиха обратно към тях: — Тогава щеше да ме послуша. Ето защо ще се върна. Ще вляза в Бездната. — Войнът не обърна внимание на ужасения вик на Тасълхоф. — И там ще сторя онова, което трябва да бъде сторено.
- Което трябва да бъде сторено — повтори трескаво Пар-Салиан. — Дори не разбираш какво означават тези думи! Даламар...
Внезапно една огнена мълния експлодира в самия център на помещението и отхвърли всички към стените. Никой не успя да чуе или да види каквото и да било, когато и тътенът на гръмотевицата се стовари като огромен чук върху им. Сетне над всичко се извиси един измъчен вик.
Разтърсен от полузадушения, изпълнен с непоносима болка крясък, Карамон отвори очи и мигом съжали, че не е ослепял на секундата — толкова страховита бе гледката, която видя.
Пар-Салиан се бе превърнал от мраморна колона в колона от жив пламък! Магьосникът беше напълно безпомощен, уловен в мощното заклинание на Рейстлин. Не можеше да направи нищо друго, освен да пищи, додето пламъците неумолимо пълзяха нагоре по обездвиженото му тяло.
Полудял от ужас, Тасълхоф скри лице в шепите си и побягна със скимтене към един от ъглите. Астинус се изправи от пода, където го бе захвърлила експлозивната вълна и незабавно посегна към книгата в скута си. Започна да пише, ала ръката му спря неуверено, перото се изплъзна от пръстите му. Още веднъж той понечи да я затвори...
- Не! — извика Карамон. Той сложи ръце върху страниците.
Историкът го погледна и войнът усети как изстива под напора на тези бездушни, лишени от възраст очи. Ръцете му потрепериха, но останаха твърдо върху белия пергамент на облечения в кожа том. Агонизиращият магьосник нададе още един смазяващ кръвта крясък.
Астинус пусна отворената книга.
- Дръж — нареди Карамон и подхвърли безценния том на Тасълхоф.
Кендерът кимна вцепенено, притисна голямата почти колкото него книга към гърдите си и отново се сви в ъгъла. Огледа се ужасено, когато Карамон се хвърли през стаята право към умиращия магьосник.
- Не! — изкрещя Пар-Салиан. — Не се приближавай! Белите му, веещи се брада и коса вече пукаха, кожата му се покриваше с мехури и цвърчеше, а непоносимата тежка миризма на изгоряла плът се смесваше с тази на сярата.
- Кажи ми! — извика Карамон, като вдигна ръка пред лицето си, за да се предпази от топлината, застанал колкото е възможно по-близо до мага. — Кажи ми, Пар-Салиан! Какво трябва да направя? Как мога да предотвратя всичко това?