Очите на чародея се топяха. Устата му приличаше на зейнала дупка сред безформената почерняла маса на собственото му лице. Ала последните му думи поразиха война като още една светкавица и се запечатаха завинаги в паметта му:
- Трябва да попречиш на Рейстлин да напусне Бездната!
КНИГА ВТОРА
Рицарят на Черната роза
Лорд Сот седеше върху полуразрушения си, овъглен от пожарищата трон сред безлюдните руини на крепостта Даргард. Оранжевите му очи пламтяха в невидимите си орбити — единствен видим знак за присъствието на прокълнатия живот в черупката на почернялата ризница на соламнийски рицар.
Сот беше съвсем сам.
Неумрелият рицар бе освободил свитата си — някогашни рицари като самия него, които му бяха останали лоялни в истинския живот и поради това бяха наказани да му служат и в смъртта. Беше отпратил и баншитата, жените-елфи, изиграли решаваща роля в падението му приживе и обречени да прекарват дните си в негова служба. В продължение на стотици години след ужасната нощ на собствената си смърт лорд Сот се грижеше тези злощастни жени да преживяват отново и отново събитията от нея. Всяка нощ, седнал на разрушения си трон, той ги принуждаваше да пеят песента, разказваща историята на общия им срам.
Песента му причиняваше горчива болка, но лорд Сот я приветстваше. Болката беше десет пъти повече за предпочитане пред празнотата, която проникваше в самата тъкан на нечестивия му живот в смъртта. Ала тази нощ никой не пееше. Вместо това лордът слушаше собствената си история, сякаш нашепвана от смразяващия вятър, който свиреше в корнизите на разрушената крепост:
"Някога, много отдавна, аз бях лорд, рицар от Соламния. Имах всичко — бях красавец, очарователен, храбър и женен за богата, макар и не красива съпруга. Рицарите, които предвождах, ми бяха посветили живота си. Да, мъжете ми завиждаха, завиждаха на мен — лорд Сот от твърдината Даргард.
През пролетта преди Катаклизма, напуснах крепостта Даргард и се отправих към Палантас, последван от свитата си. Съветът на Рицарите се събираше и присъствието ми бе наложително. Малко ме интересуваше Съветът тогава — предстояха отегчителни разисквания на дреболии без всякакво значение. Хубавото на това събиране беше пиенето, другарството, разказите за битки и приключения. Заради това отивах.
Яздехме бавно и без да бързаме, като се наслаждавахме на дните, изпълнени с песни, шеги и закачки. Нощем отсядахме в някоя странноприемница или спяхме направо под звездите. Времето беше прекрасно, пролетта настъпваше с пълна сила. Слънцето ни огряваше, а вечерният бриз освежаваше и радваше душите ни. В онази пролет бях вече тридесет и две годишен. Животът ми беше съвършен. Не помня някога да съм бил по-щастлив.
Ала една нощ — проклета да е сребърната луна, която я огряваше — лагерувахме сред пустошта. Лекият ни сън бе нарушен от внезапен вик, който се разнесе в спусналия се мрак. Беше вик на жена, последван от викове и на други жени, които се надигнаха, примесени с грубите крясъци на великани.
Тутакси грабнахме оръжията и се хвърлихме в битка. Победата се оказа лесна — беше най-обикновена разбойническа банда. Повечето побягнаха още щом ни видяха, ала водачът им — дали защото беше твърде смел, или защото не желаеше да бъде лишен от плячката си, отказа да отстъпи. Лично аз не можех да го виня. Беше заловил красива млада девица от расата на елфите. Красотата ѝ сияеше неудържимо на лунната светлина, а страхът придаваше на чертите ѝ още по-голяма прелест. Реших да го предизвикам на двубой. Бихме се и победителят бях аз. А наградата — ах, тази сладко-горчива награда — бе да отнеса на ръце примрялата девица обратно при нейните другарки.
Сякаш все още виждам прекрасните ѝ златни коси, пламнали на лунната светлина. Все така виждам очите ѝ, когато тя дойде на себе си и ме погледна. Дори след толкова време съвсем ясно си спомням любовта, която видях в тези очи, любовта, която изгря в онзи миг на неочаквано щастие. Тя също видя в погледа ми възхитата, която колкото и да се опитвах, не можех да скрия. Всички мисли за съпруга, чест и замък тутакси ме напуснаха под напора на красотата, която съзрях в лицето ѝ.
И ето, тя изрази своята благодарност. Колко свенливи бяха думите ѝ! Отведох я обратно при жените-елфи — група свещенослужителки, пилигрими, пътуващи към Палантас и Истар. Тепърва ѝ предстоеше да бъде посветена. Пътуването целеше да я направи Преподобна дъщеря на Паладин. След като се запознахме и разменихме любезности, аз и моите рицари се върнахме в нашия лагер. Опитах се да поспя, ала все още чувствах в ръцете си онова живо, младо тяло. Никога дотогава не бях изпитвал подобна изпепеляваща страст към която и да било жена.