Когато все пак успях да затворя очи, потънах в сладки, мъчителни видения. А щом се събудих, първата ми мисъл бе, че раздялата с нея ще е като нож, забит в сърцето ми. Станах рано и се върнах в лагера на елфите. Скалъпих някаква история за скитащи банди от гоблини из целия път до Палантас и сполучих да убедя жените, че се нуждаят от моята защита. Хората ми нямаха нищо против новите ни, тъй приятни спътнички, така че продължихме пътя си заедно с тях. Ала това не успокои трескавия огън в душата ми. Вместо това само го разпали. Ден след ден я гледах как язди недалече от мен и все пак недостатъчно близо. Нощ след нощ си лягах, обзет от ярки видения и неспокойни мисли.
Желаех я, желаех я повече от всичко, което можех да имам на този свят. И все пак аз бях рицар, бях дал тържествено, скрепено с клетва обещание да спазвам Кодекса на Честта, да остана верен на съпругата, която вече имах и да водя хората си по пътя на благородството. Дълго се борих със себе си и най-сетне ми се стори, че съм надмогнал тъмните желания. Утре, казах си, ще ги оставим. Мисълта за това ме успокои и ми позволи да възвърна самообладанието си.
И наистина щях да го сторя. Ала проклета да е отредената ми съдба, отидох на лов в гората и там, далече от лагера ни, я срещнах. Другарките ѝ я бяха изпратили да събира билки.
Беше съвсем сама. Аз бях съвсем сам. Придружителите ни бяха далече. Любовта, която бях съзрял в очите ѝ, все още грееше с неотслабнала сила. Беше развързала косите си и те се спускаха като златен водопад в краката ѝ. В същия миг благородството и решимостта ми се изпариха, изгубени в пламъка на копнежа, който ме изпълваше. Бедното създание се остави да бъде прелъстено така лесно. Една целувка, а сетне друга. Привлякох я до себе си върху младата трева, замилвах я, спрях протестите ѝ с уста и... след като я направих своя... обсипах сълзите ѝ с още хиляди целувки и сладки обещания.
Същата нощ тя се върна при мен, в палатката ми. Блаженството ми бе пълно. Дадох ѝ още обещания. И, естествено, я уверих, че ще се оженя за нея. Какво друго можех да кажа? В началото дори не възнамерявах да спазя дадената дума. И как бих могъл? Имах съпруга, богата съпруга. Нуждаех се от парите ѝ. Разходите ми бяха огромни. Ала една нощ, когато отново държах любимата си в ръце, почувствах, че никога няма да намеря сили да се откажа от нея. Разпоредих се жена ми да бъде отстранена завинаги...
Продължихме пътуването си. По това време жените-елфи вече бяха започнали да подозират нещо, което бе напълно в реда на нещата. Трудно ни бе да крием в тайна усмивките, които си отправяхме през деня и да пропускаме всеки удобен случай да бъдем заедно.
Когато достигнахме Палантас, трябваше по необходимост да се разделим. Жените отседнаха в един от по-представителните домове, които Царят-жрец използваше при идванията си в града. От своя страна аз и мъжете се насочихме към квартирите си. Бях уверен, че тя ще намери начин да се срещне с мен, тъй като аз едва ли щях да успея. Първата нощ отмина, без да се случи нищо. Нямах никакъв повод за тревога. Ала отминаха втора и трета, а от нея все още нямаше никаква вест.
И ето, че на вратата ми най-сетне се почука. Но не беше тя. Беше главата на соламнийските рицари, придружен от представителите на рицарските ордени, които съставляваха братството. Още щом ги зърнах, разбрах какво може да се е случило. Тя беше разбрала истината и ме бе предала.
Оказа се, че не е станало така. Бяха ме предали нейните другарки. Любовницата ми се бе разболяла. Когато започнали да я лекуват, открили, че носи моето дете. Не беше споделила с никой, дори и с мен. Чак тогава ѝ разказали, че вече съм женен и което е по-лошото, мълвата вече се разнасяше в Палантас по същото време, по което бяха дошли слуховете, че жена ми "мистериозно" е изчезнала.
Арестуваха ме. Представлението включваше влачене из улиците на града, за да бъда допълнително унижен. Станах обект на присмех, а плебеите се надпреварваха да ме наричат със срамни имена. Не можеха да се наситят на гледката на рицар, който е паднал до тяхното равнище. Заклех се, че някой ден ще се завърна и ще стоваря отмъщението си върху тях и проклетия им изискан град. Ала клетвите ми изглеждаха безполезни. Осъдиха ме набързо. Присъдата беше смърт — бях предал високата чест да нося рицарското звание. Отнеха ми земите и името. Трябваше да ме екзекутират, като прережат гърлото ми със собствения ми меч. Приех смъртта. Дори я желаех, убеден, че моята любима ме е изоставила завинаги.