Още докато произнасяше последното, той се огледа и вдигна очи към приятеля си. После отново се огледа. Долната му устна затрепери. Кендерът понечи за всеки случай да извади носната си кърпа, но си даде сметка, че нито тя, нито кесиите му са си на мястото. Тас въздъхна. В цялото това вълнение за момент бе забравил, че всичко остана в занданите на Торбардин.
А моментът наистина си го биваше. Само до преди няколко секунди двамата с Карамон стояха в магическата крепост Заман и активираха вълшебното устройство за пътуване във времето; в същия миг Рейстлин бе започнал да изтъкава собствената си магия и преди още да е разбрал напълно какво се случва, Тас се оказа в центъра на чудовищна буря — камъкът се пукаше, стените пееха, имаше чувството, че го теглят едновременно в шест посоки, а после — ПУФ — озоваха се тук.
Където и да беше това тук. А където и да бе, със сигурност не изглеждаше така, както трябваше да изглежда.
Намираха се на някаква планинска пътека недалече от огромен заоблен камък, потънали до глезените в хлъзгава, пепелявосива кал, която, доколкото можеше да твърди със сигурност, покриваше местността под тях напълно. Пръснати тук-там, като нащърбени зъби, от лепкавата маса на калта се подаваха различни по големина скали. Наоколо не се виждаха никакви признаци на живот, пък и едва ли нещо можеше да оцелее достатъчно дълго сред цялото това опустошение. Дърветата бяха изпопадали и на мястото им се издигаха исполински овъглени пънове. Докъдето стигаше погледът, се виждаше едно и също — съвършено, окончателно опустошение.
Небето също не предлагаше кой знае каква утеха. Точно над тях бе сиво и празно. На север обаче, придобиваше странен виолетов цвят, примесен с нездраво изглеждащи ярки облаци, изпъстрени със светлосини нишки. С изключение на далечния тътен на гръмотевиците, не се чуваше никакъв друг звук. И никакво движение... абсолютно никакво.
Карамон си пое дълбоко дъх и прокара ръка през лицето си. Горещината беше нетърпима и макар да стояха тук едва от няколко минути, по кожата му бе полепнал тънък слой съвсем фина сива пепел.
- Къде сме? — попита той безизразно.
- А-аз, ами май нямам никаква идея, Карамон — рече Тас. После добави: — А ти?
- Направих точно както ми каза — подчерта приятелят му. В гласа му се долавяше злокобно спокойствие. — Ти каза, че Гнимш казал, че трябвало само да си помислим за мястото, където искаме да отидем, за да се окажем тъкмо там. И съм сигурен, че поне аз мислех единствено за Утеха...
- Аз също! — извика кендерът. Забелязал, че Карамон се е втренчил обвинително в него, той заекна: — Или поне мислех за него през по-голямата част от времето...
- По-голямата? — последното бе произнесено толкова тихо, че околните камъни като нищо можеха да се напукат от студ и ужас.
- Ами — Тас преглътна. — Добре де, в-веднъж си помислих, и обърни внимание, че беше само за секундичка, за това колко... ъъъ... колко забавно и интересно и, ами, неповторимо би било да... ъъъ... посетим... ъъм... ммм...
- Ммм какво? — настоя Карамон.
- Някоя... ммммммм...
- Някоя...?
- Мммммм — смънка кендерът. Карамон шумно си пое дъх.
- Някоя луна! — произнесе бързо Тас.
- Луна? — повтори недоверчиво едрият войн. — Коя луна? — попита след миг и се огледа несигурно.
- О — кендерът сви рамене, — която и да е от трите. Предполагам, че едва ли има някакво значение. Сигурно са си лика-прилика, поне така ми се струва. С изключение на това, разбира се, че Солинари ще бъде покрита с искрящи сребърни скали, Лунитари с яркочервени, а последната, макар да не е много сигурно, понеже никога не съм я виждал, сигурно е изцяло черна...
При последните му думи Карамон издаде нисък нечленоразделен стон и Тас реши, че е време да си затваря устата. Решението му остана в сила цели три минути, през които приятелят му се оглеждаше безмълвно и сериозно. Както обикновено обаче, се изискваше много повече от обикновена решимост (например остър нож), за да накараш един кендер да си държи езика зад зъбите.
- Карамон — забърбори той най-после, — м-мислиш ли, мислиш ли, че наистина сме успели? Да отидем на някоя... мм... луна? Така де, искам да кажа, това място не ми прилича на никое, което досега съм посещавал. Не че тия камънаци са сребърни или червени, или дори черни. Повечето си имат цвят на най-обикновени скали, но...
- Не бих се изненадал — прекъсна го мрачно едрият войн. — В края на краищата, преди, пак благодарение на теб се озовахме в пристанищен град, който се намираше в самия център на пустинята...
- Ама аз и тогава не бях виновен! — възмути се Тас. — Дори Танис каза, че...