Ала в нощта, преди да се състои екзекуцията, верните ми хора ме освободиха. И тя бе заедно с тях. Разказа ми всичко. Разказа ми, че носи моето дете.
Жените-елфи ѝ бяха дали опрощение, макар че вече беше немислимо някога да бъде ръкоположена за Преподобна дъщеря на Паладин. Все пак нищо не ѝ пречеше да продължи да живее сред собствения си народ. Срамът ѝ обаче щеше да я следва до края на дните ѝ. Не бе могла да преживее мисълта, че ще ме напусне, без дори да се сбогува. Поне със сигурност ме обичаше. Знаех, че приказките, достигнали до нея я тревожеха.
Измислих някаква лъжа за жена си, в която тя на драго сърце повярва. Успокоена, любимата ми се съгласи да избяга заедно с мен. Сега вече знам, че тъкмо поради тази своя малка надежда бе решила да се срещнем. Съпроводени от личната ми свита, ние побягнахме обратно към крепостта Даргард.
Пътуването не бе от най-лесните. По целия път бяхме преследвани от другите рицари, но в края на краищата се добрахме до дома и се залостихме зад вратите на замъка. Позицията се защитаваше лесно — крепостта се издигаше високо сред оголените скали. Разполагахме с огромни количества провизии и щяхме да изкараме бързо приближаващата зима, без да изпитаме големи затруднения.
На пръв поглед трябваше да съм доволен от себе си, от живота и от новата си съпруга. Брачната церемония беше истински фарс, но се състоя. Ала вината ме измъчваше. А още повече ме измъчваше загубата на честта ми. Разбрах, че съм избягал от един затвор, само. за да попадна в друг — свой собствен, създаден по мой избор. Смъртта ми бе убягнала, но ме очакваше живот, изпълнен с мъчителни угризения на съвестта. Започнах да се държа мрачно и необщително. Избухливият ми нрав бе всеизвестен, ала сега вече бях станал нетърпим. Скоро прислугата ми ме напусна, след като наредих да бичуват двама или трима от тях. Хората ми започнаха да ме отбягват. А после, през онази съдбовна нощ, я ударих — ударих нея, единственото живо същество на този свят, което бе в състояние да ми даде някаква, макар и недостатъчна утеха.
Когато погледнах в разплаканите ѝ очи, най-сетне видях в какво чудовище съм се превърнал. Взех я в прегръдките си, умолявах я за прошка. Прекрасната ѝ коса ме обгръщаше. Усещах как нероденото ми дете рита в утробата ѝ. Коленичихме и отправихме молитва към Паладин. Не исках от бога да възстанови честта ми. Молех единствено синът или дъщеря ми никога да не разбира за срама, който бях изпитал.
И Паладин отвърна на молитвите ни. Разказа ми за Царя-жрец и арогантните планове на този човек спрямо боговете. Разказа ми, че целият свят ще почувства последствията от гнева на боговете, освен — тъй както бе постъпил преди мен Хума — ако един човек не пожелаеше да се жертва, за да спаси невинните.
Светлината на Паладин огряваше всичко наоколо ми. Измъчената ми душа бе изпълнена с мир. В този момент цената си струваше, стига това да значеше, че детето ми ще отрасне с достойнство, а светът ще бъде спасен. Препуснах към Истар, твърдо решен да осуетя плановете на жреца, с пълното съзнание, че Паладин е на моя страна.
Ала редом с мен при това пътуване яздеше и друг — Царицата на Мрака. Така подклаждаше тя войните, за да държи душите на избраниците си в робство за свое лично удоволствие. Какво използва, за да ме надвие? Същите онези жени-елфи — свещенослужителките на бога, по чието поръчение бях предприел пътуването си.
Тези жени отдавна бяха забравили името на Паладин. Подобно на жреца и те бяха обвити във воалите на собствената си измамна доброта. Изпълнен с доверие, аз им разказах какво възнамерявам да направя. Страхът им бе голям. Не можеха да повярват, че боговете ще накажат целия свят. В съзнанието им се задаваха дни, в които единствено добрите (естествено, добри за тях бяха само елфите) щяха да живеят по лицето на Крин.
Трябваше да ме спрат с цената на всичко и сполучиха.
Царицата е мъдра. Тя познава добре тъмните кътчета в сърцето на всеки. Щях да прегазя всичко, застанало на пътя ми, дори и армия. Ала нежните думи на онези жени се вляха като отрова в кръвта ми. Колко умно от страна на тяхната другарка, че се бе отървала така лесно от мен, казаха те. Ето, че сега разполагаше с моя замък и моето богатство, без да се стеснява от неудобството да бъде съпруга на човек. А можех ли въобще да бъда сигурен, че детето е мое? Били я виждали в компанията на един от по-младите ми придружители. Къде ли е ходила, когато е напуснала палатката ми през нощта?
В думите им имаше единствено истина. Нищо насочено пряко срещу нея. Ала въпросите им загризаха немилостиво душата ми със съмнения. Започнах да си спомням думи, случки, погледи. Бях сигурен, че са ме предали. И щях да ги заловя на местопрестъплението! Щях да убия него и да накарам нея да страда!