Обърнах гръб на Истар.
Когато най-после се добрах до дома, съборих портите на замъка. Изпълнена с тревога, жена ми дойде да ме посрещне, понесла невръстния ни син на ръце. В очите ѝ се забелязваше отчаяние, което взех за вина. Проклех я, проклех нея и детето ѝ. В този момент огнената планина се стовари върху Ансалон.
Звездите изпопадаха. Земята се разтресе и зейна, разделена на две. Един полилей, светещ със стотици свещи, се стовари от тавана. Жена ми изчезна в миг, погълната от огнената вълна. Знаеше, че участта ѝ е да умре, ала в последния миг протегна към мен детето си, за да го спася от пламъците. Поколебах се, след което, изпълнен с гняв от ревност, с натежало от обида и ярост сърце, ѝ обърнах гръб.
С последния си дъх, моята красива жена призова гнева на боговете над мен: "Ще те застигне смърт от огън. Ще умреш заедно с мен и своя син. Ала ще живееш — завинаги в мрак. Ще живееш един живот след друг заради всеки, който в този миг погубен е заради твоето безразсъдство!" Така загина тя.
Пламъците се разпространяваха бързо. Опитахме какво ли не, но нищо не можеше да ги потуши. Скоро замъкът ми бе обхванат от исполински пожар. Дори камъните горяха. Хората ми се опитаха да избягат. Ала още пред очите ми избухнаха и изгоряха до един като живи факли. Накрая на върха на планината не остана никой, никой освен мен. Стоях в главната зала на крепостта, заобиколен от всички страни от огнени стени, които все още не ме докосваха. Не след дълго те започнаха да ме приближават...
Умрях бавно, в непоносими мъки. А когато смъртта най-после ме намери, не ми бе съдено да усетя спокойствието на отвъдното. Затворих очи, само за да ги отворя отново и да се изправя пред свят, изпълнен с празнота, голо отчаяние и вечна агония. Нощ след нощ, безброй години, седя тук на този трон и слушам жените-елфи да пеят историята на моя живот.
Всичко това свърши с идването ти, Китиара...
Когато Мрачната Царица ме призова на помощ във войната, която водеше, ѝ отвърнах, че ще се подчиня на онзи Драконов повелител, който пръв има куража да прекара една нощ в крепостта Даргард. Яви се само един — ти, красива моя. Ти, Китиара. Възхищавах ти се заради смелостта, уменията и безмилостната ти решимост. В теб виждам себе си. Виждам в какво можех да се превърна.
Помогнах ти да избиеш другите драконови повелители, когато напускахме Нерака в бъркотията, последвала поражението на Царицата. Помогнах ти да се добереш до Санкшън и още веднъж да установиш властта си над целия континент. Помогнах ти и щом реши да провалиш плановете на твоя брат Рейстлин. Не, не бях изненадан, че той все пак те надхитри. От всички смъртни, които някога съм срещал, Рейстлин е единственият, от когото се страхувам.
Признавам, че дори се забавлявах с многобройните ти любовни похождения, Китиара. Ние, мъртвите, не можем да изпитваме похот. Похотта е страст на плътта, а в тези вледенени крайници отдавна вече няма кръв. Наблюдавах те как обръщаш отвътре-навън този слабак Танис Полуелф и се наслаждавах на това всяка секунда.
Ала сега, Китиара, какво е станало с теб? Господарката се е превърнала в робиня. И в замяна на какво — на един елф! О, виждам как пламват очите ти, когато споменаваш името му. Виждам как треперят пръстите ти, щом получиш писмо от него. Губиш време в бленуване, а трябва да кроиш планове за война. Дори генералите ти вече не могат да привлекат вниманието ти.
Не, ние мъртвите, не можем да изпитваме похот. Но можем да изпитваме омраза, завист, ревност и чувство за притежание.
Бих могъл да убия Даламар. Мрачният елф е вещ в изкуството си, но не ми е равен. Неговият учител? Рейстлин? Е, това вече е друга история.
Царице в мрачната си Бездна — пази се от този магьосник, пази се от Рейстлин! В негово лице ще срещнеш най-голямото си предизвикателство, а всички знаем, че накрая ще ти се наложи да се изправиш срещу му и то съвсем сама. Не мога да ти бъда от полза, не и в твоето измерение, но поне бих могъл да направя каквото мога.
Да, Даламар, бих могъл да те убия. Ала зная какво е да умреш и смъртта за мен е край, какъвто ти не заслужаваш. Вярно — агонията е невероятна, но скоро отминава. Но колко по-голяма болка има само в това да се рееш в света на живите, да долавяш мириса на кръвта им, топлината на меката плът и да знаеш, че никога, никога повече не ще бъдеш като тях. Съвсем скоро ще разбереш за какво говоря, мрачни елфе...
Колкото до теб, Китиара, знай, че по-скоро бих изтърпял болката да живея още един век като досега, отколкото отново да те видя в прегръдките на който и да е смъртен!..."