Немъртвият рицар размишляваше и кроеше планове. Умът му се извиваше и преобръщаше като бодливите клони на черните рози, които постепенно превземаха всяко свободно кътче в замъка. Скелетоподобните войни крачеха по бойниците, както обикновено — близо до мястото, където техният господар бе намерил смъртта си. Жените-елфи кършеха безплътните си ръце и оплакваха съдбата си с горчива печал.
Сот не чуваше и не забелязваше нищо. Просто седеше на почернелия си трон, втренчен сляпо в голямо, потъмняло петно върху каменния под — петно, което от години се опитваше да изличи с всичките си магически сили, и което независимо от желанието му си оставаше на мястото. Петното имаше формата на жена...
И ето, че невидимите устни най-сетне се разтегнаха в усмивка, а пламтящите оранжеви очи пламнаха още по-ярко в безкрайната нощ.
"Ти, Китиара, ще бъдеш моя завинаги..."
Глава 1
Каретата изтрополи шумно и най-сетне спря. Конете изпръхтяха и затанцуваха във впряга, удряйки копита в гладкия паваж, сякаш нетърпеливи да приключат с пътуването и отново да се завърнат в удобните конюшни.
Една глава се промуши през прозореца на каретата.
- Добро утро, сър. Добре дошли в Палантас. Моля, заявете името си и работата, по която идвате.
Думите бяха произнесени с жизнерадостен, официален тон и идваха от устата на жизнерадостен, официален млад мъж, който навярно съвсем скоро бе застъпил на пост. Той присви очи, за да нагоди зрението си към сумрака във вътрешността на каретата. Слънцето на късната пролет грееше почти толкова жизнерадостно, колкото и младият мъж, може би защото и то, както и той, току-що бе поело всекидневните си задължения.
- Името ми е Танис Полуелф — отвърна мъжът във вътрешността на каретата. — Тук съм по покана на Преподобния Елистан. Разполагам и с писмо, с което да го докажа. Ако изчакате само минутка, ще...
- Лорд Танис! — Лицето в рамката на прозореца стана почти толкова червено, колкото и нелепата, богато декорирана униформа, с която бе облечен притежателят му. — Моля да ми простите, сър. Аз... аз не ви разпознах... макар че нищичко не виждам... но щях, ако...
- Проклятие, младежо — отвърна раздразнено Танис. — Не се извинявай за това, че вършиш задълженията си. Ето писмото...
- Няма, сър, искам да кажа, слушам, сър. Да се извинявам... Така де. Ужасно съжалявам. Писмото? Наистина не е необходимо, сър.
Стражът заекна още веднъж, отдаде чест, удари си главата в горния ръб на прозореца, раздра дантеления ръкав на униформата си на вратата, още веднъж отдаде чест и най-накрая се олюля обратно към поста си с вид на човек, който току-що е излязъл невредим от сбиване с цяла банда хобгоблини.
Танис се усмихна печално и се облегна назад, точно когато каретата отново потегли и премина през портите на Стария град. Стражата беше негова идея. Всъщност му бе струвало огромни усилия да убеди лорд Амотус от Палантас, че градските порти не само трябва да бъдат затваряни, но и добре охранявани.
- Но хората могат да се обидят. Да се почувстват нежелани — запротестира отпаднало Амотус. — Пък и в края на краищата, войната свърши.
Танис отново въздъхна. Кога щяха да се научат? Никога, предположи мрачно, загледан през прозореца към града, който повече от всеки друг по лицето на континента Ансалон, въплъщаваше самодоволството, обхванало света след края на Войната на Копието. Всъщност през тази пролет май се навършваха две години оттогава.
Последното изтръгна още една въздишка от Танис. Проклятие! Напълно беше забравил! Денят на Края на войната! Кога беше? След две, три седмици? Отново щеше да му се наложи да влиза в онзи глупав костюм — церемониалната броня на соламнийски рицар, да носи натруфените елфически дрехи и да се кичи с джуджешки джунджурии. Очакваха го банкети и такива количества храна, от които нямаше да може да заспи до среднощ. Щеше да има скучни речи и... Лорана...
Танис зяпна. Разбира се! Много добре е знаела какво го чака! Как е възможно изобщо да си помисли, че е могла да забрави? Току-що се бяха завърнали у дома в Солантас и бяха изминали едва няколко седмици след погребението на Солостаран в Квалинести. Единственото пътуване на Танис през това време бе свързано с неуспешния му опит да открие лейди Кризания. Точно тогава за Лорана бе пристигнало писмо, съдържащо изречение, издържано в типичния излят почерк на елфите:
"Спешно се Нуждаем от Присъствието Ви в Силванести!"
— Ще се върна след четири седмици, скъпи — каза тя и го целуна нежно.
И все пак в очите ѝ, в тези прекрасни очи, имаше стаен смях!
Беше го оставила съвсем сам! Беше го оставила да се оправя съвсем сам с проклетите церемониални глупости! А сега се разхождаше из родните земи на елфите, които, макар и все още да се бореха с последствията от кошмара на Лорак, бяха сто пъти за предпочитане пред дори една вечер, прекарана в компанията на лорд Амотус...