Внезапно обаче си даде сметка какво точно прави. В съзнанието му изникна образът на Силванести с грозните му, измъчени дървета, от които капе кръв, с разкривените, изтерзани лица на отдавна мъртвите войни-елфи, вглеждащи се към него от сенките на миналото. После се появи и образът на една от вечерите при лорд Амотус. Сравнението беше немислимо...
Без да иска Танис избухна в смях. И все пак би избрал мъртвите войни още в този миг!
Колкото до Лорана, е, не можеше да я вини. Ако за него тържествата в Палантас бяха изпитание, то какво оставаше за нея? Лорана беше любимка на тези хора, Златният им генерал, онази, която бе спасила прекрасния им град от опустошението на войната. Нямаше нещо, което не биха направили за нея, освен може би да ѝ оставят поне мъничко свободно време. След последния Ден на Края на войната Танис бе отнесъл жена си на ръце обратно до дома.
Представи си я такава, каквато навярно беше сега в Силванести. Сигурно работеше неуморно, за да засадят отново всички унищожени цветя, помагаше да успокоят сънищата на измъчените дървета и съвсем бавно отново да ги възвърнат към живота. Без съмнение бяха заедно с Алхана Звездния бриз, вече нейна роднина по непряка линия, която също бе извикана в Силванести — но без новия си съпруг, Портиос. Бракът им, поне до този момент, си оставаше лишен от сгряващата топлинка на любовта и Танис се чудеше дали Алхана не бе избрала пътуването до Силванести в търсене на временен пристан, където да отдъхне от натрупаното напрежение. Денят на Края на войната без съмнение беше труден и за нея. Мислите му се зареяха към Стурм Сияйното острие, рицаря, когото Алхана обичаше с цялото си сърце, но който за нещастие спеше вечния си сън в Кулата на Върховния свещенослужител. Последното сякаш по команда отприщи спомените... спомени за толкова много приятели... и врагове.
Сякаш призована от тези мисли, някаква тъмна сянка се стрелна над каретата. Танис надникна през прозореца. В дъното на дългата, запустяла улица съгледа неестествена кръпка чернота — Дъбравата Шойкан, гората-пазител на Кулата, чийто Господар беше Рейстлин.
Дори от толкова далечно разстояние, Танис успяваше да долови смразяващия хлад, който вееше от дърветата и заледяваше не само сърцето, но и душата. Погледът му се зарея към Кулата, издигаща се над красивите постройки на Палантас като черен, железен клин, забит в бялата гръд на града.
Най-сетне мислите му се насочиха към писмото, което го бе довело чак дотук и което понастоящем държеше в ръцете си. Той сведе глава и очите му отново пробягаха по думите:
Танис Полуелф,
Наложително е да се срещнете с нас. Всяко забавяне може да се окаже фатално. Храмът на Паладин, след смяна на Стражата, издигане 12, Четвъртоден, Година 356.
Това беше всичко. Нямаше подпис. Знаеше само, че днес е Четвъртоден. Беше получил посланието само два дни по-рано и това го принуди да пътува денем и нощем, за да стигне в Палантас навреме. Със сигурност езикът и почеркът в писмото бяха елфически. Не беше кой знае колко необичайно. Елистан разполагаше с много свещенослужители-елфи, но защо не го беше подписал лично? Ако изобщо го изпращаше той. И все пак кой друг би могъл с такава лекота да отправи покана за среща в самия Храм на Паладин?
Той вдигна рамене. Вече неведнъж опитваше да си отговори на тези въпроси, но така и не бе стигнал до напълно задоволително обяснение на мистерията. Напъха писмото обратно в кесията си. Погледът му се зарея умислено към Кулата на Върховното чародейство.
- Обзалагам, че отново си в дъното на всичко това, стари приятелю — измърмори и се намръщи от безпокойство при мисълта за странното изчезване на лейди Кризания.
Каретата отново изтрополи и спря, изтръгвайки Танис от мрачната му угриженост. Погледна през прозореца и веднага зърна Храма, но търпеливо си наложи да изчака идването на лакея, който да му отвори вратата. Усмихна се. Почти можеше да види срещу себе си подигравателното изражение на Лорана — насмешливо, предизвикателно, подтикващо го да се осмели да посегне към дръжката на вратата. Бяха изминали месеци преди окончателно да успее да го откаже от стремителния му навик да отваря вратата със замах, събаряйки лакея, забравил за всичко — кочияш, карета и коне — унесен в текущите си задължения.
Постепенно обърнаха всичко на шега, която само двамата разбираха. Харесваше му да вижда как очите ѝ се превръщат в тесни цепнатини, когато ръката му несъзнателно посяга към дръжката, изкушена да я натисне. Това само му напомни колко много му липсваше сега Лорана. А и къде беше този проклетник, лакеят, в края на краищата? В името на боговете, сега беше съвсем сам, можеше поне веднъж да постъпи както му се харесва...