Вратата се отвори рязко. Лакеят се побави, докато нагласи стъпалото.
- Няма нужда — отсече раздразнено Танис.
Той пренебрегна отчаяните протести на прислужника и скочи на земята. Пое си дълбоко въздух, без да обръща внимание на ядното мърморене на лакея, който се оттегли с изражение на наранено достойнство. Най-после беше свободен — извън тясното, задушаващо пространство на каретата.
Огледа се съвсем бавно, за да позволи на прекрасното усещане за мир и благополучие, излъчващо се от Храма на Паладин, да проникне в душата му и да прогони от нея последните влажни мъгли на пътуването. Мястото не се охраняваше от гора. Вместо това пътникът бе подмамван от обширни, тучни ливади, покрити с трева, по-мека и от най-меката коприна, които му внушаваха, че една разходка с нищо не може да му навреди, караха го да се отпусне, да си почине. Във въздуха се носеше сладкият парфюм от градините с ярки цветя, които радваха окото с поразяващото си многообразие. Тук-там се виждаха внимателно подкастрени групи от дървета, предлагащи малки сенчести оазиси, където човек да се скрие от ярките лъчи на слънцето. Фонтани изхвърляха във въздуха чиста, прохладна вода. По алеите се разхождаха свещенослужители, облечени в бели мантии, свели глави в размисъл или увлечени в сериозни дискусии.
А в самия център на всичко това, в ярките лъчи на утринното слънце се издигаше Храмът на Паладин. Сградата бе построена от бял мрамор, ала това бе единственото разточителство, което архитектите си бяха позволили. По фасадата му нямаше никаква украса, но общото впечатление твърде добре се вплиташе в тихото, ненатрапливо спокойствие, което цареше наоколо.
Имаше порти, но не и стражи. Всички бяха добре дошли и немалко се възползваха от поканата. Мястото беше рай за скърбящите, уморените и нещастните. Когато Танис тръгна през добре поддържаната морава, очите му срещнаха погледите на не един и двама, седящи или лежащи на тревата. В израженията им се забелязваха смиреност и блаженство, които съвсем ясно личаха през следите от неизбежните житейски грижи и умора.
Беше направил едва няколко крачки, когато — с въздишка — си спомни за каретата. Обърна се и тъкмо се канеше да извика на кочияша да го изчака, когато от сенките на една трепетликова горичка в самия край на градините на Храма изникна нечия фигура:
— Танис Полуелф?
Щом силуетът на непознатия най-сетне изплува в светлината, Танис стреснато се отдръпна. Човекът носеше черна мантия. От колана му висяха неизброими кесии и други магически приспособления, по ръкавите и качулката му бяха избродирани сребърни руни. Рейстлин, беше първата мисъл на Танис, тъй като само допреди секунди умът му бе зает именно с архимагьосника.
Ала не беше Рейстлин. Танис успокоено въздъхна. Този магьосник беше поне с глава и половина по-висок от Рейстлин. Тялото му бе изправено и добре сложено, дори мускулесто и пристъпваше много по-енергично от него. Освен това, даде си сметка той, гласът му притежаваше дълбока и твърда интонация и нямаше нищо общо с несигурния шепот на архимагьосника.
И ако цялата ситуация вече не бе достатъчно сложна, Танис би си помислил, че мъжът говори с елфическа акцент.
- Аз съм — отвърна най-сетне той.
Въпреки че не успяваше да види скритото в сенките на черната качулка лице на непознатия, нещо му подсказа, че отговорът му предизвика усмивка.
- Стори ми се познат. Често съм слушал да те описват. Можеш да освободиш каретата. Няма да ти бъде необходима. Ще прекараш много дни, вероятно седмици в Палантас.
Непознатият наистина говореше елфически! От региона на Силванести! За момент Танис се почувства толкова объркан, че остана занемял. Кочияшът се покашля нерешително. Пътуването се оказа продължително, а в Палантас имаше не една и две доста добри таверни, за чието пиво се носеха легенди из цял Ансалон...
Ала Танис не възнамеряваше да освобождава екипажа си само заради думите на някакъв си черноризец. Вече се канеше да го разпита както трябва, когато непознатият магьосник извади ръцете си от ръкавите на мантията и му направи кратък предупредителен жест с едната, докато с другата подканящо му махна да се приближи:
— Моля те — произнесе отново на елфически. — Защо не повървим заедно? Тръгнал съм в същата посока, в която и ти. Елистан ни очаква.