"Ни очаква?" Умът на Танис се поколеба объркано. Откога Елистан беше започнал да кани в Храма на Паладин разни магьосници от ордена на Черните мантии с толкова лека ръка? И откога черноризците съвсем доброволно пристъпваха по свещените земи около храма!
Е, единственият начин да узнае това очевидно бе да последва странния елф и да запази въпросите си за по-късно, когато останеха насаме. Танис още по-объркано даде инструкции на кочияша и двамата с магьосника проследиха заминаването на каретата. Едва тогава той се обърна към новия си спътник:
- Сър, струва ми се, че имате известно предимство пред мен — каза, като с мъка изговаряше думите на наречието на Силванести. Езикът бе далеч по-чист, в сравнение с онзи в Квалинести, с който бе отраснал и владееше.
Непознатият се поклони и отметна качулката си, за да могат лъчите на слънцето да огреят чертите му.
- Казвам се Даламар — отвърна и отново прибра ръце в ръкавите си. Малцина по лицето на Крин биха се ръкували доброволно с черноризец.
- Мрачен елф! — възкликна изумено Танис без да мисли. Той се изчерви. — Съжалявам — каза в настъпилото неловко мълчание. — Просто никога не бях срещал...
- Някой от моя вид? — довърши с лекота Даламар. Студените му, красиви и безизразни черти се разместиха в съвсем слаба усмивка. — Да, навярно е така. Ние, "прогонените от светлината", както ни наричат, не рискуваме чести пътешествия из огряваните от слънцето измерения. — Усмивката му се разшири и стана по-топла. Внезапно Танис си даде сметка, че съзира нещо като копнеж в очите му, зареяни към трепетликите, сред които магьосникът бе изчаквал пристигането му. — И все пак дори ние понякога страдаме от носталгия.
Танис също се загледа към трепетликите — дърветата, които елфите ценяха повече от всички други и пооблекче-но се усмихна. Самият той също знаеше какво е да се окажеш на мрачен кръстопът. Често му се бе налагало да избира в ситуации, в които бездната буквално зееше под краката му. Така че можеше да разбере поне това.
- Часът на уговорената среща наближава — каза той. — Доколкото разбирам, ти също си въвлечен по някакъв начин във всичко това. Може би е най-добре да тръгваме...
- Разбира се. — Даламар сякаш дойде на себе си.
Той последва Танис през зелената морава без всякакво колебание. При едно от редките си обръщания Танис с изненада установи, че деликатното лице на мрачния елф е болезнено изкривено.
- Какво има? — Той спря. — Зле ли ти е? Ако мога да помогна...
Даламар се усмихна измъчено:
- Не, Полуелф. Не можеш да ми помогнеш. Нито пък ми е зле. Представи си как би изглеждал ти, ако се наложеше да навлезеш в Дъбравата Шойкан, която пази моето убежище.
Танис кимна разбиращо и несъзнателно хвърли един поглед към извисяващата се в далечината Кула. Внезапно го порази странна мисъл. Погледна към ливадите и Храма, след което отново върна очи върху Кулата. Сега, когато ги виждаше заедно, му се струваха наистина необичайна гледка, сякаш се сблъскваше за пръв път с нея. Със сигурност в този момент намираше двете постройки за далеч по-завършени и цели, отколкото когато му се налагаше да ги оценява поотделно. Впечатлението бе мигновено и повърхностно. Секунда по-късно вече се бе изплъзнало от ума му, оставяйки след себе си единствено очевидния въпрос, който изскочи от устата му:
- Значи живееш там? С Рей... с него? — Колкото и да се опитваше, Танис знаеше, че не би могъл да изрече името на архимагьосника, така че просто предпочиташе да го избягва.
- Той е мой шалафи — отговори напрегнато Даламар.
- Значи си негов послушник. — Танис бе разпознал елфическата дума за учител. Той се намръщи. — Но тогава какво правиш тук? Той ли те изпрати?
"Ако е така — помисли си несъзнателно, — ще напусна това място още сега, дори и да ми се наложи да ходя пеша чак до Солантас."
- Не — отвърна мрачният елф с лице, по което вече почти не се забелязваше цвят. — Но ще говорим именно за него. — Даламар вдигна качулката си. — Сега ще те помоля да побързаме. Елистан ме снабди с амулет, който да ме предпазва по време на това изпитание. И все пак не искам да удължавам агонията си.
Елистан да дава амулети на черноризци? И то послушници на Рейстлин? Вече напълно озадачен, Танис кимна и ускори крачка.
- Танис, приятелю!
Елистан, свещенослужител на Паладин и глава на църквата на континента Ансалон, протегна ръка към Полуелфа. Танис топло пое десницата му, като се опитваше да не забелязва колко отслабнало и неуверено бе ръкостискането на свещеника. С огромно усилие на волята си наложи чувствата да не се изпишат по лицето му от шока, който изпита при вида на жалката, изсушена, слабичка фигура на приятеля му. Елистан почиваше в леглото си, заобиколен от куп възглавници.