- Елистан — започна съчувствено Танис.
Единият от свещенослужителите в бели мантии, които наглеждаха водача си, недоволно вдигна глава и го погледна сърдито.
- Тоест, Преподобни — поправи се неуверено Танис. — Изглеждаш добре.
- А ти, Танис Полуелф, си се превърнал в долен лъжец — отбеляза Елистан, докато с усмивка се вглеждаше в болезненото изражение на приятеля си. Той потупа загорелите от слънцето пръсти на Танис. — И престани с това "Преподобни". Да, Гарад, знам, че е единственото правилно обръщение, но този човек ме познава от времето, когато все още бях роб в мините на Пакс Таркас. А сега, изчезвайте всички — даде той знак на пърхащите около него свещенослужители. — Донесете на гостите ни най-доброто от онова, с което разполагаме.
Погледът му се насочи към мрачния елф, който още с влизането бе рухнал в най-близкото кресло близо до огъня.
- Даламар — рече внимателно, — пътуването дотук едва ли е било от най-лесните за теб. Задължен съм ти. Поне в моите покои, вярвам, ще откриеш кратка почивка. Какво да бъде?
- Вино — успя да произнесе през посивелите си устни мрачният елф. Танис забеляза, че вкопчените му в дръжките на креслото ръце леко потрепват.
- Донесете вино и храна за гостите ни — каза Елистан след излизащите свещенослужители, немалко от които хвърляха по някой неодобрителен поглед на черноризеца. — Веднага щом пристигне Астинус, го придружете до покоите ми и се погрижете никой да не ни безпокои.
- Астинус? — възкликна Танис. — Астинус, Летописецът?
- Да, Полуелф — усмихна се още веднъж Елистан. — Умирането си има и хубави страни. "Един след друг те идват да ме видят, онези, които тъй и не видях." Нали така се казва в поемата на стареца? Хайде стига, Полуелф. Въздухът е така чист. Да, знам, че умирам. Знам го от доста време. Седмиците ми са преброени. Хайде, Танис. И преди си виждал хората да умират. Какво разправяше, че ти е казала Господарката на Гората в Смрачената дъбрава? "Не оплакваме смъртта на тези, що изпълнили са своята съдба." Животът ми изпълни предназначението си, Танис. Дори повече, отколкото очаквах. — Елистан се загледа през прозореца към ширналите се зелени ливади, към дъхавите градини и, някъде отвъд тях, към мрачната Кула на Върховното чародейство. — Беше ми дадено да донеса на света надежда, Полуелф — продължи тихо. — Надежда и изцеление. Какво би могъл да иска повече човек като мен? Отивам си със знанието, че църквата е пуснала дълбоки корени, както и преди. Сега имаме свещенослужители сред всички раси. Да, дори и сред кендерите. — Елистан се усмихна и прокара пръсти през косата си. — Ех, какво време беше само, Танис! Какво изпитание за вярата! Все още ни е трудно да установим с голяма доза точност кое липсва и кое си е на мястото. Но кендерите са добри по душа и сърце. И винаги когато започна да губя търпение, си спомням за Физбан-Паладин, както ни се разкри самият той — и специалната му любов към твоя малък приятел Тасълхоф.
При споменаването на името на кендера, лицето на Танис за миг потъмня. Както му се стори, Даламар също вдигна за кратко глава от мястото, от където се взираше невиждащо в танцуващите пламъци. Ала Елистан сякаш не го забеляза.
- Изпитвам съжаление единствено задето не можах да оставя някой, който да ме замести достойно. — Той поклати глава. — Гарад е добър човек. Твърде добър. В негово лице виждам зачатъците на следващия Главен свещенослужител. Но все още не разбира напълно необходимостта от поддържането на баланс, без който този свят е немислим. Прав ли съм, Даламар?
За изненада на Танис, мрачният елф кимна. Той отново бе отметнал качулката си и отпиваше с мъка от червеното вино, което свещенослужителите му донесоха. Ръцете му вече не трепереха и цветът постепенно се завръщаше по лицето му.
- Мъдър си, Елистан — отвърна магът тихо. — Иска ми се и други да бяха толкова просветлени, колкото си ти.
- Може би това не е мъдрост, а най-обикновена способност да виждаш нещата под различен ъгъл. — Елистан се обърна към Танис: — А ти, приятелю? Забеляза ли и наслади ли се на гледката на идване? — Той посочи отслабнало прозореца, през който Кулата се виждаше съвсем ясно.
- Не съм сигурен, че разбирам какво искаш да кажеш — започна да увърта полуелфът, който винаги се усещаше натясно, когато се налагаше да споделя чувствата си.
- Напротив — възрази Елистан с тон, в който се долавяше нещо от старите му решителност и твърдост. — Погледна първо Храма, а после и Кулата и веднага ти направи впечатление колко правилно е избрано местонахождението им, колко добре е, че се намират тъй близо. Е, разбира се, имаше и такива, които още от самото начало възразяваха срещу тази гледка, особено Гарад и естествено — лейди Кризания...