При споменаването на името на свещенослужителката, Даламар се задави, закашля се и побърза да остави настрана чашата с вино. Танис се изправи и несъзнателно започна да крачи из стаята, както правеше винаги, когато бе нервен, додето не забеляза, че това може би притеснява умиращия и седна отново на мястото си:
- Има ли някакви вести от нея? — попита тихо.
- Съжалявам, Танис — каза внимателно Елистан. — Нямах намерение да те опечалявам. Наистина смятам, че трябва най-сетне да престанеш да се самообвиняваш. Онова, което стори тя, бе резултат на лично нейно решение. Иначе не бих се съгласил. Не би могъл да направиш нищо. Нито да я спреш, нито да я предпазиш от собствената ѝ съдба, каквато и да е тя. Не, не сме получавали вести от нея.
- Точно обратното — намеси се Даламар със студен и безизразен глас, който моментално привлече вниманието на двамата мъже. — Това е една от причините, поради които ви събрах заедно.
- Ти си ни събрал заедно! — повтори Танис и отново се изправи. — Мислех, че Елистан ни е извикал. Да не би твоят шалафи да стои Зад всичко това? Той ли е отговорен за изчезването на тази жена? — Той пристъпи към мрачния елф. Лицето му бе пламнало под червеникавата брада. Даламар също стана. Очите му горяха със странен, заплашителен блясък, а едната му ръка почти недоловимо се прокрадна към кесиите, окачени на колана. — Защото, в името на всички богове, ако ѝ е направил нещо, кълна се, че лично ще му извия тънкия врат...
- Астинус от Палантас — обяви един от свещенослужителите на вратата.
Историкът вече се възправяше в рамката ѝ. Лишеното му от възраст лице не изразяваше абсолютно нищо, додето сивите му очи оглеждаха внимателно стаята и сякаш си взимаха бележка за всичко и всеки с внимание, което по-късно вероятно щеше да му се отплати, когато опише случилото се в своята книга. Погледът му премина през пламналото, разгневено лице на Танис, през гордото, предизвикателно изражение на елфа и уморените, но търпеливи черти на умиращия свещенослужител.
- Нека отгатна — произнесе невъзмутимо Астинус, след като влезе и се настани в едно кресло. Той сложи огромната книга върху масата пред себе си, отвори я на една празна страница, извади паче перо от дървената кутия, която носеше, изучи върха му и вдигна очи: — Мастило, приятелю — обърна се към един стреснат свещенослужител, който, след като въпросителният му поглед изтръгна кимване от Елистан, напусна забързано помещението. — Нека отгатна. Тъкмо говорехте за Рейстлин Маджере.
- Вярно е — обади се Даламар. — Аз ви събрах. Мрачният елф отново бе заел мястото си пред огъня.
Танис се върна при Елистан, без да престава да се мръщи недоволно. Гарад се върна с мастило за Астинус и попита дали ще имат нужда от нещо друго. След като получи отрицателен отговор и като не пропусна да отбележи строго, че е в интерес на всички присъстващи Елистан да може да се върне към почивката си възможно най-скоро, той ги остави сами.
- Аз ви събрах — повтори Даламар, загледан към огъня. Сетне погледна право в Танис: — Ти дойде с цената на едно леко неудобство. Аз обаче съм тук, въпреки знанието за изпитанието, на което ще подложа вярата си, тъпчейки свещената ви земя. Но е от изключителна важност да говоря с всички ви, с всички заедно. Знаех, че Елистан не може да ме посети. Бях сигурен, че Танис не би пожелал да ме посети. Така че нямах друг избор, освен...
- Продължавай нататък — прекъсна го Астинус с дълбокия си хладен глас. — Докато седим тук, светът край нас върви по неизброимите си пътеки. Вече си ни събрал. Нека чуем причината.
Даламар замълча за миг, отправил поглед към играта на танцуващите пламъци. Когато отново заговори, сякаш не смееше да вдигне очи:
- Най-лошите ни страхове се оправдаха — каза тихо. — Той е успял.
Глава 2
Върни се у дома...
Гласът се рееше на границата на спомените му. Някой беше коленичил над езерото на ума му и пускаше думи в спокойната чиста вода. Концентричните кръгове на осъзнаването го накараха да се поколебае... и го изтръгнаха от мирния, заслужен сън.
- Върни се у дома... Синко, върни се у дома. Рейстлин отвори очи и се вгледа в лицето на майка си. Тя се усмихна и отметна един кичур от челото му.
- Бедният ми син — измърмори, а тъмните ѝ очи бяха преизпълнени с печал, жалост и любов. — Какво са ти сторили? Наблюдавах. Наблюдавах толкова дълго. И плачех. Да, синко, дори мъртвите могат да плачат. Това е единствената ни утеха. Но сега всичко е зад нас. Сега си с мен. Можеш да си починеш...