Рейстлин с мъка се надигна. Погледна собственото си тяло и за свой ужас установи, че е потънал в кръв. И все пак не чувстваше никаква болка, сякаш не беше ранен.
Откри, че му е трудно да си поеме дъх и се забори за глътка въздух.
- Ето, нека ти помогна — каза майка му.
Тя започна да развързва копринения шнур около кръста му, шнур, върху който носеше окачени всичките си кесии, безбройните безценни магически съставки. Рейстлин светкавично и почти инстинктивно отблъсна ръката ѝ. Сега вече успяваше да си поема дъх. Огледа се.
- Какво се случи? Къде съм?
Беше объркан. В съзнанието му изникваха спомени от собственото му детство. Спомени от детството на две деца! Неговото... и на някой друг. Погледна майка си и му се стори, че лицето ѝ е на някой, когото познава и все пак никога не е виждал.
- Какво се случи? — повтори малко по-раздразнено, като отблъсна спомените, които заплашваха да удавят в себе си и последните му крехки остатъци от здрав разум.
- Ти умря, синко — обясни внимателно майка му. — И сега си тук, заедно с мен.
- Умрял съм? — не можа да повярва Рейстлин.
Той панически зарови из спомените си. Знаеше, че е бил съвсем близо до смъртта... Но къде се беше провалил? Сложи ръка на челото си и почувства... плът, кост, топлина... И най-сетне си спомни...
Порталът!
- Не! — извика гневно и се втренчи в майка си. — Невъзможно.
- Изгуби контрол, синко — тя отново протегна ръка, за да го докосне. Той се отдръпна. Със съвсем лека усмивка, усмивката, която така добре помнеше, майка му прибра ръката в скута си: — Полето се измести и освободената сила те разкъса на части. Имаше ужасна експлозия, която изравни със земята всичко. Магическата крепост Заман рухна. — Гласът ѝ потрепери. — Не можех да гледам повече как страдаш.
- Спомням си — прошепна Рейстлин и се заклати, уловил глава в ръцете си. — Спомням си болката... но...
Спомняше си и друго — ярко избухнала многоцветна светлина, усещането за изпълващи душата му екзалтация и екстаз, спомняше си как драконовите глави отвориха усти и нададоха яростни писъци, докато той обгръщаше Кризания с ръце.
Рейстлин се изправи и се озърна. Намираше се на съвсем равно място — приличаше на пустиня. В далечината се виждаха планини. Изглеждаха му познати и... разбира се! Кралството на джуджетата. Той се обърна. Ето ги и руините на крепостта, приличащи на череп, зинал, за да погълне цялата земя в завинаги ухилената си паст. Значи все още се намираше в Равнините на Дергот. Пейзажът му беше познат. Но независимо от това, в него имаше нещо различно. Всичко изглеждаше окъпано в червено, сякаш виждаше околните предмети през нечии чужди, окървавени очи.
Вече бе имал случай да разгледа Черепа още по време на Войната на Копието. Но нямаше спомен да се е хилел по толкова скверен начин. Планините също изглеждаха някак изсечени и твърде добре очертани на фона на небето. Небето! Рейстлин шумно си пое дъх. Беше празно! Огледа се бързо и в четирите посоки. Не, не се виждаше слънце и все пак не беше нощ. По небето нямаше нито луни, нито звезди; а и беше в такъв странен цвят — матоворозово, като отражение на залеза.
Той сведе очи към жената, коленичила на земята пред него.
Усмихна се с плътно стиснати устни.
- Не — каза той и този път гласът му бе твърд и изпълнен с увереност. — Не, не съм умрял! Успял съм. — Той обгърна всичко край тях с ръка. — Ето го доказателството. Това място ми е познато. Кендерът ми го описа. Той каза, че прилича на всичко, което някога е виждал. Точно тук прекрачих през Портала, а сега се намирам в Бездната.
Рейстлин се наведе, улови жената за лакътя и я изправи насила.
- Създание от мрака! Къде е Кризания? Кажи, който или каквото и да си! Кажи ми, или в името на боговете ще те...
- Рейстлин! Престани, боли ме!
Магьосникът стреснато се вгледа в нея. Но това беше Кризания! А той държеше лакътя ѝ! Разтърсен понечи да я освободи, ала само секунда му бе достатъчна, за да дойде отново на себе си. Тя опита да се отскубне, но той не ѝ позволи и вместо това я дръпна към себе си:
- Кризания? — попита невярващо, докато я изучаваше внимателно.
Тя вдигна объркано очи.
- Да? — заекна. — Какво има, Рейстлин? Говореше странни неща.
Хватката на архимагьосника се затегна. Жената извика. Да, болката в очите ѝ беше истинска, както и страхът.
Рейстлин се усмихна, въздъхна и я притисна до себе си. Усещаше топлината, аромата на тялото ѝ, ударите на сърцето си...
- О, Рейстлин! — тя се сгуши в него. — Толкова бях изплашена. Какво ужасно място. Чувствах се така самотна.