Той зарови пръсти в черните ѝ къдрици. Мекотата и ароматът на тялото ѝ го омайваха и започваха да го изпълват с желание. Тя се притисна още по-плътно към него и изви глава назад. Устните ѝ бяха меки, жадни. Тръпнеща в ръцете му. Рейстлин се вгледа в нея...
...и срещна очи от огън.
Значи най-сетне дойде, магьоснико!
Жаркият смях опърли съзнанието му, а гъвкавото тяло в ръцете му се загърчи... И вече държеше една от шиите на петглавия дракон... от разтворените зъбати челюсти над него капеше отрова... наоколо му бушуваше огнен ураган... миризмата на сяра го задавяше. Главата се стрелна надолу...
Едновременно отчаяно и яростно, Рейстлин призова цялото си изкуство. И все пак, докато думите на защитното заклинание се оформяха в съзнанието му, продължаваше да изпитва съмнение. Може би магията нямаше да проработи!
"Слаб съм, пътуването през Портала е изстискало всичките ми сили."
Страхът прониза душата му като добре наточено острие. Думите на напева се изплъзнаха от ума му, а паниката го овладя. Царицата! Тя беше виновна за всичко! Аст такар ист... Не! Не беше така. Чу смеха ѝ, победоносния ѝ смях...
Яркобялата светлина почти го ослепи. А сетне падаше, падаше, падаше безкрайно, въртеше се в спирала все надолу, от тъмнината на мрака към деня.
Рейстлин отвори очи и се вгледа в лицето на Кризания.
Беше нейното лице, но не и лицето, което си спомняше. Сега то бе старо, умиращо дори в този момент. В ръката си жената държеше платинения медальон на Паладин. Лъчистата му бяла светлина блестеше ярко в зловещото розово сияние, което ги обгръщаше.
Магьосникът затвори очи и се помъчи да извика спомена за лицето ѝ такова, каквото беше в миналото — деликатно, изпълнено с живот, любов и страст. Гласът ѝ достигна до него. Беше хладен и твърд:
- Едва не те изгубих.
Той посегна, без да отваря очи, и се вкопчи сляпо в нея.
- Как изглеждам? Кажи ми! Променил съм се, нали?
- Изглеждаш точно по същия начин, по който изглеждаше и когато за пръв път те срещнах във Великата библиотека — отвърна тя все така твърдо, но някак напрегнато.
"Да — помисли си Рейстлин, — съвсем същият. Което значи, че съм се върнал в настоящето."
Почувства как старата слабост се завръща. Горящата болка в гърдите, давещото усещане в дробовете, сякаш някой бе изплел вътре паяжина. Не беше необходимо да се оглежда, за да си припомни позлатената кожа, бялата коса, очите със зеници във формата на пясъчни часовници...
- Рейстлин! — сега в гласа на Кризания се долавяше истински ужас. — Какво има? Рейстлин? Къде сме? Какво става?
- Успях — изръмжа той и отвори очи, за да се вгледа в повяхналото ѝ лице. — Успях. Намираме се в Бездната.
Тя разшири очи. Устните ѝ се разтвориха. По лицето ѝ премина страх, примесен с радост. Магьосникът се усмихна горчиво.
- Но магията ми си е отишла. Кризания го погледна стреснато.
- Не разбирам...
Рейстлин се изви в агония и изкрещя:
- С магията ми е свършено! Сега съм слаб, безпомощен. Тук, в нейните владения! — Внезапно осъзнал, че Царицата вероятно го слуша и наблюдава и вероятно се наслаждава на победата си, магьосникът замръзна. Писъкът му заглъхна в кървавата пяна, избила по устните му. Той се озърна несигурно. — Но не, все още не си ме победила — прошепна.
Протегна ръка към лежащия недалеч жезъл на Магиус. Облегна се тежко на него и с мъка се изправи на крака. Кризания нежно обви ръка около раменете му, за да го подкрепи.
- Не — измърмори той, втренчен в безкрайните Равнини и празното розово небе. — Знам къде се криеш! Чувствам го! Ти си в Дома на Боговете! Познавам тези земи. И зная как да се придвижвам, кендерът успя да ми каже и това в безумните си бълнувания. Земята тук е отражение на онази в реалния свят. Ще те намеря, независимо колко дълго и опасно ще бъде пътуването... Да! — Той се огледа полудяло. — Чувствам как ме изучаваш, четеш мислите ми, предвиждаш всяка моя дума или действие. Мислиш си, че ще бъде лесно да ме победиш! Но долавям и объркването ти. С мен има някой, чието съзнание е недостъпно за теб! Тя ме защитава и закриля, нали, Кризания?
- Да, Рейстлин — отвърна тихо жената, без да го изпуска от прегръдката си.
Рейстлин направи крачка. Сетне още една и още една, като се подпираше на Кризания и жезъла си. Всяка стъпка изискваше невероятно усилие, всеки дъх му се струваше непоносим. А светът около него изглеждаше празен, лишен от съдържание.
Вътре в него положението не бе по-различно. Същата празнота и отсъствие на магия.
Рейстлин се олюля. Кризания го улови и му помогна отново да стъпи здраво на крака. Сълзите се стичаха по бузите ѝ.