Чуваше смях...
"Може би е време да се откажа! — помисли си с мрачно отчаяние. — Уморен съм, толкова уморен. Какво съм аз без магията си? Нищо. Нищо друго освен едно слабо и окаяно дете..."
Глава 3
В продължение на няколко секунди след изявлението на Даламар в стаята се възцари мълчание. Сетне тишината бе нарушена от скърцането на пачето перо. Астинус записваше думите на мрачния елф.
- Дано Паладин се смили над нас — измърмори Елистан. — Тя с него ли е?
- Разбира се — отсече раздразнено Даламар, като по този начин разкри нервността, която и всичките му умения в Изкуството не можеха да предотвратят. — Как иначе е успял той, според теб? Механизмът на Портала не разрешава друг достъп освен чрез обединените способности на магьосник от Ордена на черните мантии с познания, каквито той има, и тези на свещенослужител на Паладин, чиято вяра може да се сравнява единствено с нейната.
Танис объркано местеше поглед ту към единия, тук към другия.
- Вижте — каза ядосано той. — Не разбирам. Какво става тук? За кого говорите? За Рейстлин? Има ли това нещо общо с Кризания? Ами с Карамон? Той също е изчезнал. Заедно с Тас! Аз...
- Обуздай нетърпението на човешката страна от природата си, Полуелф — обади се Астинус, все така изписвайки дългите, отсечени, черни редове. — А ти, мрачни елфе, започни с началото вместо със средата.
- Или с края, какъвто според мен е случаят — додаде ниско Елистан.
Като допря едва-едва до устните си чашата с вино, Даламар, без да откъсва очи от огъня, им предаде странната история, която Танис до този момент познаваше само откъслечно. За някои неща можеше да се досети и сам, други го изумиха, но повечето от чутото го ужаси.
- Лейди Кризания е била очарована от Рейстлин. В интерес на истината би следвало да отбележим, че той също е бил привлечен от нея. Но кой всъщност може да твърди за него каквото и да било със сигурност? Дори ледената вода е твърде гореща, за да протича във вените му. Кой знае от колко дълго време е лелеел мечти и е чертал налудничави планове? Но накрая всичко замислено се е осъществило. Трябвало е да предприеме само едно пътешествие обратно във времето, за да се сдобие с онова, което все още не му достигало — познанията на най-великия магьосник, живял някога — Фистандантилус... Заложил капан на лейди Кризания, за да я увлече заедно със себе си, както и своя брат-близнак...
- Карамон? — попита учудено Танис. Даламар сякаш не му обърна внимание:
- Но се случило нещо непредвидено. Един Драконов повелител, природената сестра на шалафи, Китиара...
Внезапно в главата на Танис нахлу кръв, която за миг замъгли зрението и слуха му. Почувства как лицето му се налива и пламва. Кожата му бе толкова гореща, че вероятно пареше.
Китиара!
Сякаш стоеше пред него. Тъмните ѝ очи проблясваха, тъмната къдрава коса се стелеше край лицето, устните ѝ бяха леко раздалечени и изкривени в онази така чаровна усмивка, от която всички се възхищаваха, светлината се отразяваше в ризницата ѝ...
Гледаше към него от гърба на синия си дракон, заобиколена от верните си слуги, властна, могъща, силна и безмилостна...
Лежеше в ръцете му... разнежена, любяща, с усмивка на устните...
Макар да не го виждаше, Танис долови изпълнения със симпатия, но и с жалост поглед на Елистан. Сви се от втренчения, всезнаещ взор на Астинус. Изгубен в собствената си бездънна вина, в собствените си срам и нещастие, Танис така и не забеляза, че Даламар очевидно също изпитва затруднения да контролира изражението на лицето си, което беше по-скоро бледо, отколкото зачервено. И дори не чу как гласът на мрачния елф потрепери при споменаването на името ѝ.
Само миг по-късно Танис отново възвърна самообладанието си и пак бе в състояние да слуша. Ала болката, онази болка, която отдавна смяташе за забравена, се появи отново и натежа в сърцето му. Животът му с Лорана беше щастлив. Обичаше я всеотдайно и нежно дори повече, отколкото смяташе, че е възможно за един мъж. Досега вярваше, че е постигнал мир със себе си. Животът му беше съвършен. Ала ето, че с изненада установи присъствието на мрака някъде там, дълбоко в душата си. Мрак, който отдавна смяташе за забравен.
- По заповед на Китиара, неумрелият рицар лорд Сот запратил заклинание срещу лейди Кризания, чиято цел била да я убие. Но тук се намесил Паладин. Той спасил душата ѝ и ѝ позволил да намери убежище при него, изоставяйки безполезната черупка на тялото. На този етап мислех, че шалафи е на страната на губещите. Но не беше така. Той превърна предателството на сестра си в свое преимущество. Неговият брат Карамон, следван от кендера Тасълхоф, отнесе тялото на лейди Кризания в Кулата на Върховното чародейство в Уейрит с надеждата, че маговете ще успеят да я изцерят. Както Рейстлин много добре знаеше, последното не бе във възможностите им. Единственото, което можеха да сторят, бе да я изпратят обратно във времето в период, когато е живял единственият наистина способен Цар-жрец, на чиито молитви Паладин е откликвал с готовност. Само той е можел да върне душата на Кризания обратно в тялото ѝ. А това, естествено, беше в пълно съгласие с плановете на Рейстлин. — Даламар сви юмрук. — Предупредих ги! Но проклетите магове не ми повярваха! Глупци! Казах им, че играят точно според неговите очаквания.