- Проклетият кендер! — изсумтя Даламар. — Пар-Салиан е трябвало да вземе предвид, че това нещастно създание ще направи точно това, което се очаква от него: да се хвърли напред при първата възможност за каквото и да е приключение! Трябваше да послуша съвета ни и да удуши малкия негодник...
- А какво се е случило с Тасълхоф и Карамон — настоя студено Танис. — Не ме интересува какво е станало с Рейстлин или, и моля Елистан да ми прости, лейди Кризания. Тя беше заслепена от собствената си доброта. Съжалявам за нея, но тя просто отказваше да си отвори очите за истината. Интересуват ме само приятелите, които имам. Какво е станало с тях?
- Не знаем. — Даламар вдигна рамене: — Но ако бях на твое място, Полуелф, нямаше да се надявам да ги срещна в този живот особено много... Шалафи едва ли е виждал голяма полза от тях.
- Тогава вече чух онова, което исках да зная — изправи се Танис. В гласа му се долавяха напрегната мъка и едва сдържана ярост. — Дори и това да е последното, което ми е съдено да сторя, ще открия Пар-Салиан и ще...
- Сядай, Полуелф — каза Даламар. Дори не бе повишил тон, но очите му проблеснаха заплашително, което накара Танис автоматично да посегне към меча си, само за да си спомни, че тъй като идваше на посещение в Храма на Паладин, бе решил да не взима оръжието със себе си.
Още по-раздразнено и гневно, като не смееше да заговори, понеже едва се удържаше, той се поклони първо на Елистан, а сетне и на Астинус и тръгна към вратата.
- Ще се заинтересуваш какво се е случило с Рейстлин, Танис Полуелф — спря го тихият глас на мрачния елф, — понеже това касае и теб. Касае всички ни. Истината ли казвам, Преподобни?
- Така е, Танис — потвърди Елистан. — Разбирам чувствата, които изпитваш, но сега трябва поне за миг да ги забравиш!
Астинус не проговори. Единственият признак, че се намира в помещението, беше бързото дращене на перото по пергамента. Танис стисна юмруци. Сетне изруга ожесточено, карайки дори Летописеца да вдигне учудено поглед, и се обърна към Даламар:
- Много добре. Какво толкова може да е сторил Рейстлин, че да навреди с нещо повече на онези около себе си?
- Още в началото казах, че най-лошите ни страхове са се оправдали — отвърна мрачният елф, вперил косите си елфически очи в очите на Танис.
- Да? — отсече настоятелно Полуелфа, все така без да помръдне.
Даламар замълча драматично. Астинус отново вдигна поглед, извивайки вежди във вежливо раздразнение.
- Рейстлин е влязъл в Бездната. Той и лейди Кризания ще предизвикат Мрачната Царица.
Танис се втренчи невярващо в него. Сетне избухна в смях:
- Е — рече и сви рамене, — изглежда няма за какво толкова да се тревожа. Магьосникът е подпечатал собствената си гибел.
Ала смехът му бързо стихна в настъпилата тишина. Даламар го изгледа с цинична развеселеност, сякаш не бе и очаквал друга реакция от един получовек. Астинус изсумтя и продължи да пише. Крехките рамене на Елистан се отпуснаха. Той затвори очи и се отпусна във възглавниците.
Танис обходи с очи присъстващите:
- Не вярвам да смятате това за сериозна заплаха! — избухна той. — В името на боговете, изправял съм се срещу Царицата на Мрака! Почувствах силата и величието ѝ, а дори не беше навлязла напълно в нашето измерение. — Той потръпна несъзнателно. — Дори не мога да си представя какво ли би било да я срещнеш на нейна територия... там, където...
- Не си само ти, Танис — обади се уморено Елистан. — Аз също съм имал нещастието да се срещна с Царицата. — Очите му се отвориха изтощено. — Учудва ли те това? И аз, както всички, съм имал своите изпитания и изкушения.
- Тя е идвала при мен само веднъж — каза Даламар с пребледнял вид и страх в очите. Той облиза устни. — И това беше, за да ми донесе тези новини.
Астинус не проговори, но беше престанал да пише. Дори лицето на една скала можеше да бъде по-изразително от това на историка.
Танис поклати изумено глава:
- Срещал си Царицата, Елистан? И признаваш могъществото ѝ? И все пак вярваш, че един крехък и вечно болен магьосник и някаква стара мома могат да ѝ навредят с каквото и да било?
Очите на свещенослужителя проблеснаха, а устните му се превърнаха в права черта. Полуелфа разбра, че е отишъл твърде далеч. Той се изчерви и се почеса по брадата, понечи да поднесе извиненията си, но изведнъж нещо го накара да затвори упорито уста. Той се върна при кресло то, хвърли се в него и измърмори:
— Просто не виждам смисъла. Е добре, как, в името на Бездната, ще го спрем? — Сега вече лицето му наистина пламна, след като само секунда по-късно бе осъзнал какво е казал. — Съжалявам. Нямах предвид това. Всичко сякаш се обръща срещу онова, което мисля. Но проклет да съм, ако разбирам нещо! Какво се очаква от нас: да спрем Рейстлин или да се радваме за него?