- Кит? — натърти подигравателно Танис. Даламар се подсмихна едва-едва:
- О, да, Полуелфе, познавам Китиара от главата до петите не по-зле от теб.
Ала сарказмът в гласа му отмря, още преди да се е зародил и несъзнателно се превърна в горчивина. Тънките пръсти на мрачния елф се свиха. Танис кимна с внезапно породило се разбиране. Странно, но изпитваше някаква симпатия към младия си събеседник.
- Значи и теб е предала — измърмори той. — Врекла ти се е във вярност. Казала ти е, че ще бъде до теб винаги, когато имаш нужда от нея. И че, когато Рейстлин се върне, ще те подкрепи в борбата срещу него.
Даламар се изправи. Черната мантия прошумоля около глезените му.
- Никога не съм ѝ се доверявал напълно — произнесе той студено, ала се загледа към огъня, очевидно за да скрие изражението на лицето си от погледите им. — Съвсем ясно съзнавах на какво е способна. И в крайна сметка не бях изненадан.
Ала за Танис не остана скрито, че ръката, с която мрачният елф се подпираше върху полицата над камината, побелява от напрежение.
- Кой ти каза всичко това? — попита Астинус. Полуелфът го изгледа стреснато. Почти бе забравил за присъствието на историка. — Не вярвам Мрачната Царица да си даде такъв труд, на нея така или иначе ѝ е безразлично.
- Не, не — за момент Даламар изглеждаше объркан. Мислите му очевидно бяха много, много далеч оттук. Той въздъхна и отново се обърна към тях: — Каза ми го лорд Сот, неумрелият рицар.
- Сот? — Танис усети, че за миг е изгубил връзка с реалността.
Умът му отчаяно се забори да възвърне трезвата си преценка. Магове шпионираха магове. Свещенослужители на светлината се съюзяваха с магьосници на мрака. Тъмнината се доверяваше на светлината и се обръщаше срещу тъмнината. Светлината се превръщаше в мрак...
- Но Сот се е врекъл във вярност на Китиара! — произнесе той объркано. — Защо би я предал?
Мрачният елф го погледна право в очите. В продължение на миг, не по-дълъг от един удар на сърцето, помежду им се появи връзка, породена от взаимното разбиране, нещастието, мъките и страстта. И ето, че Танис изведнъж разбра, а душата му се сви като попарена от ужас.
- Той иска тя да умре — отвърна Даламар.
Глава 4
Малкото момче крачеше по улиците на Утеха. Момчето не беше голям красавец и го знаеше по същия начин, по който знаеше още много други неща за себе си, а това не е съвсем обичайно за децата. И все пак — налагаше му се да прекарва доста време сам със себе си, което произлизаше тъкмо от факта, че не беше красавец и знаеше твърде много.
Днес обаче не беше сам. С него бе и неговият брат-близнак, Карамон., Рейстлин се намръщи, тътрейки крака през селската улица, гледайки как облаците прах се издигат и кълбят около него. Може и да не беше сам, но в известен смисъл си бе точно така. С Карамон винаги се чувстваше по-самотен, отколкото когато брат му го нямаше. От всички страни се дочуваха поздрави към неговия симпатичен близнак. Никой не обръщаше внимание на Рейстлин. Всички канеха брат му да се присъедини към игрите им, а него пренебрегваха. Момичетата винаги гледаха Карамон с крайчеца на очите си по онзи специален начин, който владеят до съвършенство. Колкото до Рейстлин — те май не проявяваха голям интерес към него.
- Хей, Карамон, искаш ли да играем на Краля на Замъка? — извика някой.
- Искаш ли, Рейст? — попита с грейнало лице брат му.
Силен и атлетичен, Карамон обожаваше грубата, напрегната игра. Ала Рейстлин знаеше, че ако се съгласи и също се включи, не след дълго ще се почувства отслабнал и замаян. Знаеше освен това и че другите момчета дълго ще спорят кой от отборите трябва да го вземе за себе си.
- Не, но ти отивай.
Лицето на Карамон се отпусна омърлушено. Той помълча, а сетне сви рамене:
- Няма нищо, Рейст. Предпочитам да остана с теб. Рейстлин почувства как в гърлото му засяда буца, а стомахът му се надига.
- Не, Карамон — повтори съвсем тихо. — Всичко е наред. Хайде, отивай да играеш.
- Не изглеждаш добре, Рейст — настоя брат му. — Наистина, не е болка за умиране. Хайде, защо не ми покажеш новия номер, който си научил? Онзи с монетите...
- Не смей да се отнасяш така с мен! — чу собствения си вик Рейстлин. — Не си ми необходим! Престани да се мотаеш около мен! Хайде! Отивай да играеш с тези глупаци! И бездруго си приличате! Притрябвали сте ми!
Думите му подействаха на Карамон като удар с камшик. Рейстлин се почувства така, сякаш току-що е ритнал кученце. Чувството за вина само засили яда му. Той се извърна.
- Добре, Рейст, щом настояваш — измърмори брат му. Рейстлин хвърли един последен поглед през рамо и видя как Карамон се затича, за да се присъедини към останалите. Въздъхна и като се стараеше да не обръща внимание на виковете и смеховете, с които децата посрещнаха идването на брат му, се насочи към едно по-сенчесто място, седна и извади една книга със заклинания. Започна да чете. Скоро обаянието на магията го откъсна от стелещия се прах и смеховете, и обидата в очите на неговия близнак. Отведе го в страна, където той управляваше съдбата си, където той контролираше реалността...