Внезапно книгата се изплъзна от ръцете му и падна на земята. Рейстлин стреснато вдигна очи. Над него се възправяха две момчета. Едното стискаше в ръцете си пръчка. Момчето ръгна книгата с нея. После вдигна пръчката и ръгна Рейстлин в гърдите.
"Вие сте бръмбари — помисли си той, загледан мълчаливо в тях. — Насекоми. Не значите нищо за мен. Дори по-малко от нищо."
Без да обръща внимание на болката в гърдите, без да обръща внимание на насекомоподобния живот пред себе си, той посегна, за да вдигне книгата. Момчето стъпи върху пръстите му.
Стреснат от неочакваната грубост, ала вече по-скоро разгневен, отколкото изплашен, Рейстлин се изправи. Ръцете му бяха всичко, с което разполагаше на този свят. С тяхна помощ смесваше магическите си съставки, с тях изписваше във въздуха тайнствените символи на своето Изкуство.
— Махайте се — каза с безизразен тон.
Произнесе думите по толкова особен начин и ги погледна така странно, че в първия миг момчетата отстъпиха озадачено. Ала тълпата вече започваше да се събира. Другите деца изоставяха игрите си и идваха, за да видят какво ще се случи. Осъзнало, че сега на карта е поставено личното му достойнство, момчето с пръчката отказа да се предаде пред някакъв си кльощав, хленчещ, сополив книжен червей.
- И к'во ще ми направиш? — присмя му се то. — Ще ме превърнеш в жаба?
Разнесоха се подхилвания. Думите на заклинанието вече се оформяха в ума му. Не беше никак приятно заклинание, беше от онзи вид, за който се предполагаше, че все още не бива да научава — нападателно, опасно заклинание, което използваш само в случай на сериозна заплаха. Учителят му щеше да побеснее. Рейстлин се усмихна с тънките си безкръвни устни. При вида на тази смразяваща усмивка и стаения триумф в очите му, другото момче понечи да отстъпи.
- Хайде — подбутна то спътника си.
Ала момчето с пръчката не желаеше нещата да се разминат просто така. Зад тях, сред останалите деца, се мяркаше и разгневеното лице на Карамон.
Рейстлин започна да произнася думите... и замръзна. Не! Нещо не беше както трябва! Беше ги забравил! Магията нямаше да проработи! Вместо думи от устата му излизаха безсмислици. Нищо не се случи! Момчетата се изсмяха с жестоки изражения. Онова с пръчката я вдигна и я стовари през стомаха му, карайки го да се превие на две и да падне на земята, без да може да си поеме въздух.
Стоеше опрян на ръце и крака и отчаяно се опитваше да диша. Някой го изрита. Усети как пръчката се стовари още веднъж, този път през гърба му, и се пречупи на две. Втори ритник. Сега вече се търкаляше задавено в прахта и неистово се стараеше да прикрие глава със слабите си ръце. Ударите заваляха като градушка.
- Карамон! — извика. — Карамон, помогни ми!
Ала в разнеслия се отговор имаше единствено сурово обвинение:
- Не се нуждаеш от мен, спомняш ли си?
В главата му разтърсващо се заби хвърлен камък. И знаеше, макар да не го бе видял, че камъкът е хвърлен от Карамон. Губеше съзнание. Нечии ръце го влачеха през прашния път, влачеха го право към огромната, изпълнена с празнота и смразяващ студ яма. Щяха да го хвърлят през ръба, а падането щеше да продължи безкрайно, мракът щеше да продължи безкрайно и щеше да бъде студено и никога нямаше да достигне дъното, понеже едва ли имаше такова...
Кризания се озърна. Къде се намираше? И къде беше Рейстлин? Само допреди няколко секунди магьосникът бе с нея и се подпираше отслабнал на рамото ѝ. Сетне, съвсем внезапно, той беше изчезнал, а тя се оказа съвсем сама на улица в някакво странно селище.
Или не беше чак толкова странно? Имаше неясен спомен, че вече е идвала тук, или поне е посещавала място, което твърде много наподобяваше това. Заобикаляха я високи валенови дървета. Къщите бяха построени сред клоните им. В едно от дърветата имаше странноприемница. Забеляза някаква табела.
Утеха.
Колко необичайно, зачуди се тя, като се оглеждаше. Наистина беше Утеха. Неотдавна бе идвала тук, когато заедно с Танис Полуелф търсеха Карамон. Ала тази Утеха беше различна. Всичко изглеждаше обагрено в червено и леко размазано. Несъзнателно посегна към очите си и ги разтърка, за да вижда по-ясно.