— Рейстлин! — извика. Не последва отговор. Минувачите не я поглеждаха, сякаш нито я виждаха, нито пък я чуваха. — Рейстлин! — извика отново, започнала да се поддава на паниката.
Какво беше станало с него? Къде беше изчезнал? Дали Царицата на Мрака...
До нея долетя глъчка от развълнувани викове. Детски викове, над които се извисяваше тънък, умолителен писък за помощ.
Кризания се обърна и откри с очи тълпата от деца, събрани около нечия сгърчена на земята фигура. Издигаха се юмруци, ритаха крака. Забеляза как във въздуха се появява пръчка, която тежко се спуска надолу. И отново тънкият писък. Тя ужасено се огледа, ала минувачите продължаваха да се държат така, сякаш не се случваше нищо необичайно.
Вдигна бялата си мантия и се затича към децата. Колкото повече се приближаваше, толкова повече ѝ се струваше, че сгърчената фигура в краката им също принадлежи на дете! Опитваха се да го убият, осъзна тя изтръпнала. Разблъска децата и улови едно. Дръпна го силно. От допира ѝ момчето се обърна и я погледна право в очите. Кризания отскочи ужасено назад.
Лицето му бе мъртвешки бледо. Приличаше на лице на скелет. Кожата бе опъната изсушена върху изхвръкналите скули, устните бяха почти виолетови на цвят. Момчето оголи почернелите си, разкапващи се зъби към нея. Ръката му замахна. Дългите му нокти прорязаха плътта на жената и запратиха из цялото ѝ тяло разкъсваща, почти парализираща болка. Тя извика и го пусна. Момчето се ухили с извратено удоволствие и отново се обърна, за да продължи да измъчва жертвата си.
Загледана в кървящите бразди по ръката си, замаяна от водопада от болка, Кризания отново чу изпълнения с ужас болка на детето на земята.
— Паладин, помогни ми — отправи молитва тя. — Дай ми сили.
Решително улови едно от демоничните деца и го блъсна встрани. После улови друго. Когато най-сетне се добра до падналото момче, закри окървавеното му, отпуснато тяло със собственото си, без да престава отчаяно да се опитва да отблъсне озверелите му нападатели.
Ноктите отново започнаха да се забиват в кожата ѝ. Отровата им тутакси се вля в нея и превърна всяка секунда от съществуването ѝ в неистова болка. Скоро тя откри, че веднага щом някое от децата забие нокти в нея, на свой ред само се отдръпва със сгърчено лице. Най-сетне тълпата отстъпи съвсем, оставяйки я — окървавена и замаяна — заедно с почти изгубилата съзнание жертва.
Кризания съвсем внимателно обърна по гръб момчето в краката си. Отметна кестенявата коса от лицето му. Ръцете ѝ започнаха да треперят. Нямаше как да сбърка тези деликатни черти, крехките кости, издължената брадичка.
- Рейстлин! — прошепна и взе малката му ръка. Момчето отвори очи...
Облеченият в черна мантия мъж се изправи в седнало положение.
Кризания не можеше да откъсне поглед от него. Магьосникът се огледа.
- Какво става тук? — попита разтреперано тя, усещайки как ефектът от разпространяващата се отрова започва да се усилва.
Рейстлин кимна сякаш на себе си:
- По този начин ме измъчва — произнесе тихо. — Така се бори срещу мен, нанася ми удари там, където знае, че съм най-уязвим. — Златните, подобни на пясъчни часовници очи се обърнаха към нея, тънките му устни се разтегнаха в усмивка: — Ти ме защити. И я победи. — Той я привлече към себе си. Кризания се сгуши в топлината на черната мантия. — Почини си. Скоро болката ще отмине и ще можем да продължим.
Все така разтреперана, жената положи ръка върху гърдите му. Дъхът на магьосника излитаще хрипливо от дробовете му. Кризания почувства как потъва в сладкото едва доловимо ухание на розови листа и смърт...
Глава 5
- Значи ето какво излезе от гръмките му думи и обещания — каза тихо Китиара.
- Нима очакваше друго? — попита лорд Сот. Думите му бяха придружени със свиване на раменете на древната броня и звучаха по-скоро равнодушно и реторично. Ала в тях все пак имаше нещо, което накара Китиара да го прониже с остър поглед.
Забелязала, че той я наблюдава с някак странно блестящи оранжеви очи, тя се изчерви. Внезапно осъзнала, че му позволява да види по лицето ѝ много повече емоция, отколкото ѝ се искаше да разкрива, Китиара се изчерви още повече. Обърна му рязко гръб.
Пресече декорираната с необикновена смесица от снаряжение, парфюмирани копринени чаршафи и дебели кожи стая и закопча с разтреперана ръка нощницата на гърдите си. От гледна точка на благоприличието жестът ѝ едва ли бе от голямо значение и тя го знаеше, но все пак се зачуди кое ли я беше накарало да го стори. Със сигурност до този момент благоприличието я бе занимавало възможно най-малко, особено в присъствието на създание, превърнало се в купчинка прах преди повече от триста години. Внезапно обаче почувства неудобство от пламтящите оранжеви очи, реещи се в дълбините на несъществуващото лице. Беше усетила собствената си голата и беззащитност.