- Да запаля ли свещите, господарке? — попита слугата, като остави бутилката с вино и златния бокал.
- Вън — отвърна през стиснати устни Китиара. Прислужникът се поклони дълбоко и напусна, без да забрави да затвори вратата.
Неумрелият рицар прекоси помещението с недоловими стъпки. Приближи изпадналата в скован унес Китиара и положи ръка на рамото ѝ. Пронизващият студ от допира на невидимите му пръсти я накара да премигне болезнено, но не и да се отдръпне.
- Е — каза отново и огледа стаята, огрявана единствено от пламтящите очи на Сот, — зададох ти въпрос. Какво трябва да направим, за да спрем Даламар и брат ми в цялата тази лудост? Какво трябва да сторим, преди Царицата на Мрака да ни е унищожила?
- Ще атакуваме Палантас — отговори лордът.
- Смятам, че е напълно по силите ни! — измърмори замислено Китиара, като се потупа по бедрото с дръжката на камата си.
- Гениално, господарке — съгласи се началникът на частите под нейно командване. В гласа му ясно се долавяше непресторено възхищение.
Началникът — човек към четиридесетте — беше постигнал поста си Генерал на Драконовата армия със зъби, нокти и нечувани престъпления. Тъй като беше прегърбен, грозноват и обезобразен от белег, който минаваше през цялото му лице, генералът никога не се бе радвал на облагите, огрявали доста от капитаните на Китиара в миналото. Все пак той не губеше надежда. Началникът ѝ хвърли крадлив поглед и развълнувано установи, че по лицето ѝ — необичайно студено и сурово през последните няколко дни — се бе разляло удоволствие от изказания комплимент. Дори благоволи да му отправи слаба усмивка — кривата усмивка, която така добре умееше да използва единствено тя. Сърцето на генерала заби по-бързо.
- Радвам се, че не си изгубила усета си — обади се лорд Сот и думите му отекнаха в помещението с картите.
Началникът потрепери. Вероятно трябваше отдавна да е свикнал с присъствието на неумрелия рицар. Царицата знаеше, че бе водил не една и две битки редом с него и противните му скелети-бойци. Ала независимо от всичко, смразяващото усещане, което се носеше около лорда, твърде много напомняше за черното наметало, обгръщащо опушената му и окървавена броня.
"Как изобщо го понася? — зачуди се началникът. — Разправят, че се мотае дори в спалнята ѝ!"
Последната мисъл накара пулсът му отново да възвърне нормалния си ритъм. Може би, в края на краищата, робините не бяха чак толкова лоша практика. Най-малкото, когато беше сам с тях в тъмното, човек наистина беше сам с тях в тъмното!
- Разбира се, че не съм изгубила усета си! — отвърна толкова ожесточено Китиара, че началникът без да иска се огледа с безпокойство и напрегнато започна да съчинява на ум някакво извинение, за да се махне оттук.
За щастие, с всички тези приготовления за война, целият Санкшън приличаше на разбунен кошер и извинения се намираха под път и над път.
- Ако повече не се нуждаете от мен, господарке — каза той и се поклони, — налага се да проверя как вървят нещата в оръжейните. Има много за довършване и твърде малко време, за да успеем в срок.
- Да, разбира се — измърмори отсъстващо Китиара, загледана в огромната карта, изрисувана върху плочките под краката им.
Началникът се обърна и тръгна към вратата. Широкият му меч подрънкваше в бронята при всяка негова стъпка. Почти беше излязъл, когато гласът ѝ го накара да спре:
- Командире? Той я погледна.
- Господарке?
Китиара понечи да каже нещо, спря, прехапа устни и продължи:
- Аз... Чудех се дали би имал нещо против да се присъединиш към мен на вечеря? — Тя сви рамене. — Естествено, хрумва ми твърде късно, предполагам, че вече имаш планове?
Началникът се поколеба объркано. Усети как дланите му се изпотяват.
- Всъщност, господарке, наистина имах ангажимент, но лесно мога да го отменя и...
- Не — отвърна Китиара. По лицето ѝ премина нещо като облекчение. — Не, не е необходимо. Може би някоя друга вечер. Свободен си.
Все така объркано, той се обърна и отново тръгна. Докато го правеше, от подозрителния му поглед не убягна, че пламтящите оранжеви очи го фиксират пронизващо.
Е, сега всичко, което му оставаше, бе да си осигури вечеря с някой, помисли си той, докато забързано крачеше надолу по коридора. Лесна работа. Щеше да накара да повикат едно от момичетата-робини — всъщност личната му любимка...
- Трябва да си починеш. Една вечер, изпълнена с удоволствия ще свърши работа — обади се неумрелият рицар, когато стъпките на началника заглъхнаха навън.