"Дали пък чичо Трапспрингър не е посещавал някоя от луните? — зачуди се Тас. — Ако е така, значи няма нищо чудно, че разпознавам мястото. Определено съм сигурен обаче, че все щеше да се е похвалил на някой... Може би наистина е щял да го направи, ако междувременно гоблините не го бяха изяли. И като заговорихме за храна, нещо ми напомня, че..."
- Карамон — изкрещя кендерът, за да надвика вятъра и трясъка на гръмотевиците. — Носиш ли вода? Аз не. Нито каквато и да е храна. Въобще не предположих, че ни трябва, нали се връщахме у дома и така нататък. Но...
Внезапно погледът на Тас се закова върху нещо, което мигом пропъди от ума му всички мисли за храна, вода и чичо Трапспрингър.
— О, Карамон! — Той се притисна към големия войн и посочи нагоре. — Виж. Мислиш ли, че това е слънцето?
- Какво друго би могло да е? — отсече сърдито Карамон и също вдигна очи към воднистия зеленикавожълт диск, който за момент се бе показал между облаците. — И не, не съм взел вода, така че би ли престанал поне за малко да ми го напомняш?
- Е, не е нужно да бъдеш толкова гру... — започна Тас и моментално си затвори устата, забелязал изражението на приятеля си.
И двамата бяха спрели със залитане и подхлъзване горе-долу в средата на пътеката по пътя надолу. Горещият вятър немилостиво развяваше опашката на кендера като знаме и преобръщаше наопаки наметалото на едрия войн. Карамон наблюдаваше втренчено езерото, същото, което малко преди това бе забелязал и неговият спътник. Лицето му бе пребледняло, а в очите му се мяркаше безпокойство. След секунда отново тръгна надолу с още по-мрачно изражение. Тас въздъхна и зацапа подире му. Беше взел решение.
— Карамон — каза той, — да се махаме оттук. Да си тръгваме. Дори и да е луна и чичо Трапспрингър да е бил тук преди гоблините да го изядат, определено не ми се вижда чак толкова интересно. Луната де, не да те изядат гоблини, което, като се замислиш, май също не е много забавно. Да ти кажа, тази луна е поне толкова скучна, колкото Бездната и със сигурност мирише не по-малко зле от нея, Там поне не бях толкова жаден... Не че сега съм жаден — добави забързано, като си припомни, че не биваше да говори на тази тема. — Само дето езикът ми е леко пресъхнал, ако ме разбираш, и ми е трудно да произнасям думите. Имаме си магическо устройство. — Той му показа инкрустирания със скъпоценни камъни скиптър, в случай, че за последния половин час Карамон бе забравил как изглежда. — И обещавам... Заклевам се най-тържествено... че ще мисля само за Утеха и то с всички сили, Карамон. Аз... Карамон?
— Тихо, Тас — обади се приятелят му. Бяха стигнали дъното на долината, където калта стигаше до глезените на Карамон, което означаваше, че е почти до коленете на кендера. Едрият войн отново беше започнал да накуцва, заради изкълченото си още в магическата крепост Заман коляно. Ала сега към загрижеността на лицето му се бе добавила мъчителна болка.
В очите му имаше и друго, нещо, което накара Тас да почувства как по гърба му пролазват ледени тръпки. Страх. Кендерът стреснато се огледа, зачуден какво ли е забелязал приятелят му. И тук, помисли си той, нещата не изглеждаха кой знае колко по-различно в сравнение с гледката горе — сиво, слузесто и ужасяващо. Нищо не се бе променило, освен че сега беше малко по-тъмно. Буреносните облаци отново бяха закрили зеленикавия диск на небето, по-скоро за негово облекчение. Гадното слънце му действаше изнервящо, пък и хвърляше наистина неприятна светлина над и без друго пустия сив пейзаж наоколо. Започваше да вали по-силно. Като се изключеше всичко това, просто не виждаше нищо чак толкова плашещо.
Кендерът положи огромни усилия да запази мълчание, ала думите сами си пробиха път и изскочиха победоносно от устата му:
- Какво има, Карамон? Нищичко не виждам. Коляното ли те боли? Аз...
- Млъкни, Тас! — заповяда му едрият войн с напрегнат глас.
Той се взираше край себе си с разширени очи, като несъзнателно свиваше и разпускаше юмруци.
Тасълхоф въздъхна и сложи ръка на устата си, решен да запази тишина, дори и това да го убие на място. Изминаха няколко секунди в мълчание. Внезапно той си даде сметка, че наоколо е ужасно тихо. Не се чуваше никакъв звук и ако не се брояха гръмотевиците, беше сигурен, че не долавя дори обичайните шумове, с които бе свикнал, когато вали — отцеждаща се от листата вода, шумоленето на вятъра в клоните, дъждовните песни на птиците и оплакванията им от измокрената перушина...
Нещо в него трепна напрегнато. Огледа по-внимателно пъновете на обгорените дървета. Дори в това състояние не можеше да не признае, че трябва да бяха най-големите дървета, които някога е виждал... с изключение на...