- Благодаря ти, лорд Гунтар — произнесе Танис, стискайки халбата с недокоснатото си пиво, загледан в пламъците на огъня. — Благодаря за похвалата. Иска ми се да имам чувството, че я заслужавам. Но предпочитам вече да науча накъде води тази следа от захарни бучки...
- Виждам, че човешката страна в теб не е за подценяване — призна Гунтар с едва забележима усмивка. — Много добре, Танис. Да оставим настрана елфическата куртоазия и да пристъпим направо към въпроса. Смятам, че преживяното в недалечното минало те е направило твърде подозрителен. Елистан също страда от тази нерядка болест. Да си говорим съвсем честно, приятелю. Ти не си войн. Никога не си бил обучаван за такъв. Озова се в разгара на тази война по чиста случайност. Ела с мен. Искам да ти покажа нещо. Ела...
Танис остави пълната халба на полицата над камината и позволи на Гунтар да го поведе за ръката. Двамата прекосиха стаята, изпълнена с предпочитаните от повечето рицари солидни, обикновени на вид, но удобни мебели. Това беше военната стая на лорда. Стените бяха претрупани с мечове и щитове, окачени редом със знамената на трите рицарски ордена — на Розата, на Меча и на Короната. Виждаха се и безбройните трофеи от водените през годините битки. На най-почетното място, заемащо почти цялата дължина на стената, бе окачено едно драконово копие — първото драконово копие, изковано от Теръс Айрънфелд. Около него имаше различни използвани от гоблини оръжия, назъбено острие на драконид, огромен двуостър меч на великан и пречупения меч, принадлежал на злочестия рицар Дерек Краунгард.
Колекцията беше впечатляваща и свидетелстваше за доблестен живот, преминал в служба на Рицарството. Гунтар я подмина, без дори да погледне към нея и се насочи към единия ъгъл, където имаше голяма маса. Под масата, в прецизно изработени отделения, бяха подредени множество навити карти. Всяко отделение бе обозначено. Известно време Гунтар изучава надписите, после посегна, измъкна една карта и я разгъна върху масата. Даде знак на Танис да се приближи. Полуелфът се почеса по брадата и се подчини, като се стараеше да изглежда заинтересуван.
Рицарят потри доволно ръце. Сега беше в стихията си:
- Всичко е въпрос на придвижване и снабдяване на войските, Танис. Чисто и просто. Ето, тук се намира армията на Драконовата повелителка, набутана в теснините при Санкшън. Признавам, че тя наистина разполага с голяма сила — всички тези дракониди, гоблини и хора, които нямат търпение отново да се впуснат във война. Също така признавам, че съгледвачите ни докладваха за някакво оживление в Санкшън. Повелителката е намислила нещо. Но да атакуват Палантас! В името на Бездната, Танис, погледни само територията, която ще ѝ се наложи да покрие! И по-голямата част от тези земи е контролирана от рицарите! А дори и да разполага с живия ресурс, за да си позволи да пробие линиите ни, погледни само докъде ще се проточат снабдителните ѝ връзки! Не ми се вярва да хвърли повече от половината си армия, само за да осигури безопасността на собствените си провизии. Така или иначе ще можем да я отрежем на повече от едно място...
Гунтар пак подръпна мустаците си:
- Танис, ако изобщо има някой Драконов повелител, когото наистина уважавам, то това е Китиара. Тя е безмилостна и амбициозна, но и достатъчно умна, за да не си позволява зле премерени рискове. През последните две години изчакваше и събираше армия на място, което знае, че не бихме посмели да атакуваме. Постигна твърде много, за да го хвърли просто така и без никакви реални шансове за успех.
- Ами ако не това е нейният план? — измърмори Полуелф.
- Какъв друг план би могла да има? — попита търпеливо Гунтар.
- Не знам — отсече Танис. — Казваш, че я уважаваш, но уважаваш ли я достатъчно? Страхуваш ли се от нея? Познавам я, сигурен съм, че има нещо повече наум... — Той внезапно притихна и се загледа намръщено към картата.
Гунтар запази мълчание. И до него бяха достигнали странните слухове, засягащи Танис Полуелф и тази Китиара. Естествено, не им беше повярвал, но така или иначе нямаше желание да се впуска в подробно разпитване, за да открие доколко е свързан приятелят му с тази жена.
- Не ми вярваш, нали? — каза след няколко секунди Танис. — Не вярваш на нищо от онова, което ти казвам?
Гунтар се размърда неспокойно. Той приглади дългите си сиви мустаци, приведе се над масата и започна да навива картата. Правеше го изключително внимателно.