- Разбира се, че го знам — отсече Рейстлин. — Научих го, когато станах на шест! А кога го научихте вие? Вчера?
Учителят се намръщи. Лицето му се наля с кръв:
- Този път отиде твърде далече, чирако! Позволяваш си да ме обиждаш твърде често!
Класната стая помръкна пред очите на Рейстлин и сякаш се разтопи. Остана единствено учителят, чиито дрехи изведнъж от бели станаха черни! Глуповатото му, затлъстяло лице се трансформира в лице на лукав и отмъстителен човек. Около врата му се появи провесен медальон с инкрустиран халцедон.
- Фистандантилус! — възкликна Рейстлин.
- Още. веднъж се срещаме, чирако. Но къде е сега магията ти? — присмя му се чародеят. Възлестите му пръсти уловиха медальона и го издигнаха напред.
Рейстлин почувства как го обзема паника. Къде беше магията му? Изчезнала! Ръцете му затрепериха. Думите на защитното заклинание се претърколиха в съзнанието му, само за да се изплъзнат, преди да успее да ги улови и използва. Между дланите на Фистандантилус вече се оформяше кълбо от пламък. Страхът го задави.
"Жезълът! — помисли си той в същия момент. — Жезълът на Магиус! Магията му със сигурност е останала непокътната!"
Издигна го пред себе си и отправи молитвени думи за закрила. Вместо това усети как жезълът започва да се извива и гърчи в ръцете му.
- Не! — извика разгневено. — Подчини ми се!
Жезълът се уви около ръката му и вече не беше жезъл, а огромна змия. Лъскавите ѝ зъби потънаха дълбоко в плътта му.
Рейстлин изпищя, падна на колене и отчаяно се опита да отблъсне впилата се в него змия. Ала увлечен в борба с единия си враг, бе забравил за другия. Чу как паякоподобните магически думи се изливат в монотонен напев и вдигна ужасено очи. Фистандантилус беше изчезнал. На мястото му се възправяше един мрачен елф. Мрачният елф, срещу когото Рейстлин се бе сражавал в последната битка на Изпитанието. Неочаквано и той се преобрази в Даламар, който тъкмо захвърляше огнената топка срещу него, а огнената топка се превърна в меч, забит дълбоко в плътта му от ръката на голобрадо джудже.
Около Рейстлин избухнаха пламъци, хладната стомана го прониза, а в кожата му се впиха остри зъби. Вече потъваше в чернотата, когато го окъпа бяла светлина, а той откри, че се намира сред сладката сигурност на бяла мантия, притиснат до нечия мека, топла гръд...
Това го накара да се усмихне. Знаеше, че тялото до него потръпва и издава тихи, изпълнени с болка викове, защото оръжията удряха нея, не него.
Глава 7
- Лорд Гунтар! — произнесе Амотус, лорд на Палантас, като се изправяше на крака. — Какво неочаквано удоволствие. Както и ти, Танис Полуелф. Без съмнение сте тук, за да планираме заедно празненствата за Края на войната. Толкова се радвам. Веднъж да започнем по-рано. Аз, искам да кажа, комитетът и аз се надяваме...
- Достатъчно с тези глупости — прекъсна го решително лорд Гунтар, докато крачеше из залата за аудиенции на Амотус и оглеждаше критично всичко около себе си. Очевидно вече пресмяташе наум какво е необходимо, за да укрепят мястото. — Тук сме, за да обсъдим защитата на града.
Лорд Амотус премигна недоумяващо срещу рицаря, който тъкмо се навеждаше през прозореца и си мърмореше нещо. Рицарят се обърна и каза рязко:
- Твърде много стъкло.
Последното обърка още повече градоначалника и го накара да смотолеви някакво извинение и да замлъкне безпомощно в средата на залата.
- Нападат ли ни? — реши се да попита, след още няколко мъчителни секунди, додето Гунтар продължаваше невъзмутимо разузнавателната си обиколка.
Рицарят хвърли на Танис остър поглед. Полуелфът въздъхна и учтиво напомни на лорд Амотус за предупреждението на мрачния елф Даламар и вероятността Драконовата повелителка Китиара да планира атака срещу Палантас, за да помогне на своя брат Рейстлин, Господар на Кулата на Върховното чародейство в борбата му срещу Царицата на Мрака.
- О, да! — лицето на лорд Амотус най-сетне се проясни. Той махна небрежно с ръка, сякаш пропъждаше досадна муха: — Но смятам, че едва ли има защо да се тревожите за Палантас, лорд Гунтар. Кулата на Върховния свещенослужител...
-...е пълна с мои хора. Вече удвоих силите, с които разполагаме там. Разбира се, точно на това място ще ни връхлети ядрото на атаката. До Палантас няма друг път освен по море от север, а ние контролираме морето. Не, нападението ще ни връхлети по суша. И все пак, Амотус, ако нещата се объркат, искам градът да бъде добре укрепен и готов за най-лошото. А сега...
Гунтар вече бе обзет от мисления галоп на подготовката и напълно пренебрегвайки вялите възражения на Амотус, че първо трябва да обсъди новината с генералите, потопи градоначалника в приказки за провизии, запаси от оръжие и бдителност. Най-сетне Амотус се предаде, седна обратно на мястото си и опита да си придаде вид на любезна заинтересованост, докато всъщност вече мислеше за съвсем друго. И без това цялата работа му се струваше пълна глупост. Никога досега Палантас не бе засяган пряко от която и да е битка. А и всяка армия преди всичко трябваше да премине през Кулата на Върховния свещенослужител. Последното — дори и по време на току-що отминалата война — така и не се бе случвало. Никой не беше способен да го постигне.