Танис, който внимателно наблюдаваше градоначалника и много добре си даваше сметка какво преминава през ума му в този момент, се усмихна мрачно. Тъкмо започваше да се чуди как да се извини и да си намери по-приятно занимание, когато откъм голямата, богато орнаментирана позлатена врата долетя тихо почукване. С вид на човек, който току-що е чул тръбния звук на собственото си спасение, Амотус скочи на крака, ала преди още който и да било от тях да бе успял да каже и дума, вратата се отвори и в рамката ѝ се появи фигурата на възстар прислужник.
Чарлз бе служил в кралския дом на Палантас в продължение на повече от половин век. Отдавна вече бе станало ясно, че никой не може без него и той го знаеше много добре. Всъщност знаеше всичко — от това какъв точно е броят на бутилките вино в избата, през важната информация как точно да разположиш на масата гостуващите представители на елфическата раса, до кога за последен път е проветрявано спалното бельо на господарите. Независимо, че по лицето му неизменно бе изписан израз на достойнство и уважение, все пак в очите му имаше и нещо, което навяваше на мисълта, че очаква след смъртта му кралският дом да се срути около ушите на неговия господар.
- Съжалявам, че ви безпокоя, милорд — започна Чарлз.
- Няма нищо! — извика Амотус, засиял от щастие. — Съвсем нищичко, наистина. Моля...
- Но пристигна спешно известие за лорд Танис Полуелф — продължи невъзмутимо Чарлз. В тона му се усеща ше съвсем лек намек на неодобрение към прекъсването на градоначалника.
- О — лорд Амотус изглеждаше изключително разочарован. Погледът му отново се изпразни. — Танис Полуелф?
- Да, милорд — отвърна Чарлз.
- И нищо за мен? — предположи градоначалникът, виждайки как спасението му галопира и вече изчезва към хоризонта.
- Не, милорд. Амотус въздъхна:
- Много добре. Благодаря ти, Чарлз. Танис, предполагам, че ще бъде най-добре да...
Танис не се нуждаеше от подкана. Отдавна бе прекосил половината зала:
- Какво има? Да не би нещо от Лорана...
- Моля милорда да ме последва — предложи прислужникът, като му даде знак и го поведе навън.
Мълчаливото предупреждение в очите на Чарлз навреме му напомни да се обърне и да се поклони на лорд Амотус и Гунтар. Рицарят се усмихна и махна с ръка. Градоначалникът не успя да се въздържи и хвърли един изпълнен със завист поглед след него, след което потъна безрадостно в креслото си и закима утвърдително, додето му обясняваха какво оборудване ще им бъде необходимо, за да подготвят казаните с врящ катран.
Чарлз внимателно и бавно затвори вратата зад гърба на Танис.
- Какво има? — попита го полуелфът, докато го следваше надолу по коридора. — Вестоносецът нищо друго ли не каза?
- Каза, милорд — лицето на прислужника изглеждаше поомекнало и опечалено. — Беше ми наредено да не го разкривам, освен ако е напълно невъзможно да ви извиня пред господаря. Преподобният Елистан умира. Смятат, че едва ли ще доживее до сутринта.
В отслабващата светлина на деня ливадите пред Храма изглеждаха спокойни и умиротворени. Слънцето залязваше, ала лъчите му не пронизваха, а изпълваха небето с прекрасната си перлена омая. Танис очакваше да се сблъска с разтревожени тълпи от хора, висящи пред вратите в очакване на последните новини и тичащи насам-натам свещенослужители, ала с изненада установи, че наоколо цареше пълно спокойствие и ред. Както обикновено, по ливадата отпред си почиваха отделни групи хора, из алеите крачеха служители в бели мантии и разговаряха тихо помежду си. Имаше и отделни самотници, отдадени на медитация.
Може би вестоносецът се беше объркал, помисли си той. Ала съвсем скоро, докато забързано прекосяваше коприненозелената морава, му се наложи да се размине с млада свещенослужителка. Когато жената го погледна, Танис стреснато отбеляза, че очите ѝ са зачервени и подути от плач. Независимо от всичко обаче, тя му се усмихна и като изтри сълзите си, отмина нататък.
Най-после Танис си даде сметка, че нито лорд Амотус, градоначалникът на Палантас, нито пък Гунтар знаеха нещо по въпроса. Усмихна се с внезапно разбиране. Елистан умираше така, както бе живял — с неизменното си, ненатрапващо се достойнство.