- Само ако можех да се преборя с този враг вместо теб, Елистан — рече, стискайки съсухрената бяла ръка.
- Не враг, Танис, не враг, а стар приятел идва за мен. — Свещеникът внимателно се освободи и го потупа по лакътя. — Сега не го разбираш, но един ден ще разбереш, повярвай ми. Но не те извиках тук, за да те натоварвам с излишни грижи. Имам задача за теб, приятелю. — Той даде знак на един послушник да се приближи. Младежът донесе неголяма дървена кутия и я остави в скута му, след което се оттегли и отново зае мястото си при вратата.
Мрачната фигура не беше помръднала. Елистан вдигна капака на кутията и извади от нея парче бял пергамент. После взе ръката на Танис, сложи пергамента в дланта му и затвори пръстите на Полуелфа върху него.
- Дай това на Кризания — произнесе отслабнало. — Ако оцелее след всичко, тя ще бъде следващият глава на църквата. — Забелязал колебливото и дори неодобрително изражение, което се появи на лицето на Танис, той се усмихна: — Никой не знае по-добре от мен какво ти се наложи да преживееш, приятелю. Едва не те изгубихме. Ала все пак успя да преодолееш нощта и да посрещнеш светлината на деня, доби сили от знанието, което ти беше разкрито. Надявам се същото да се случи и с Кризания. Вярата ѝ е крепка, но както сам отбеляза, ѝ липсва топлина, състрадание и човещина. Ще трябва да изпита на собствения си гръб уроците, които ни преподаде Главният свещенослужител. Налага се да изпита болка, Танис, жестока болка, за да разбере що е съчувствие към неволите на ближния. Но освен всичко друго, приятелю мой, тя трябва да се научи да обича.
Елистан затвори очи. Чертите на лицето му изразяваха страдание и дълбока печал.
- Ако имах властта, щях да ѝ помогна да избегне тази участ. Знаех много добре какъв ще бъде пътят, по който е поела. Но кой съм аз, за да поставям под въпрос пътищата на боговете? И все пак — отвори очи той и Танис забеляза в тях гневни проблясъци, — бих могъл да поспоря с тях.
За гърба си полуелфът чу стъпките на послушника. Елистан кимна.
- Да, знам. Страхуват се, че посещенията лесно ме изморяват. Така е, но скоро така или иначе ще намеря покой. — Свещенослужителят затвори очи и се усмихна. — Да, ще си почина. Старият ми приятел идва, за да повърви с мен и за да ми покаже пътя.
Танис се изправи и хвърли въпросителен поглед към послушника, който поклати глава.
- Не знаем за кого говори — измърмори младежът. — Постоянно го споменава. Предполагахме, че може би това си ти...
Гласът на Елистан се издигна откъм постелята:
- Сбогом, Танис Полуелф. Предай на Лорана, че я обичам. Гарад и останалите — той кимна към вратата — знаят за разпорежданията ми относно моя наследник. Вече им е известно, че реших да ти поверя грижата за това. Ще ти помогнат с каквото могат. Сбогом, нека Паладин те надари с много щастие.
Танис не можеше да говори. Той посегна, притисна ръката на свещеника, опита се да каже нещо, но така и не успя. Обърна се рязко, мина покрай мрачната, смълчана фигура в ъгъла и напусна стаята, задавен от напиращите сълзи.
Гарад го съпроводи до входа на Храма и на раздяла каза:
- Знам с какво те е натоварил Елистан и, повярвай ми, надявам се с пялото си сърце, желанието му да се окаже изпълнимо. Доколкото разбрах, лейди Кризания е предприела поклонение, което може да се окаже изключително опасно?
- Да — това беше всичко, което Танис можеше да си позволи да отвърне.
Гарад въздъхна.
- Нека Паладин бди над нея. Ще се молим. Тя е силна жена. Ако църквата иска да се разраства, ще се нуждаем от тъкмо такива млади и решителни хора. Ако се нуждаеш от нещо, знай, че сме готови да ти помогнем с всичко, което е във възможностите ни.
Полуелфът измърмори учтива благодарност. Гарад се поклони и побърза да се отправи обратно, за да бъде близо до умиращия си учител. Преди да пристъпи навън, Танис за миг наведе глава, колкото да си възвърне самообладанието. Неочаквано от мислите му го изтръгна спор, който очевидно се водеше в близост до вратата.
- Съжалявам, сър, но не мога да ви позволя да влезете — казваше някакъв млад послушник.
- Казвам ти, тук съм, за да се срещна с Елистан — обади се нечий раздразнен глас.
Танис затвори очи и се облегна на стената. Познаваше този глас. Спомените го заляха с такава сила, че за момент имаше чувството, че не може нито да се движи, нито да говори.
- Може би ако ми кажете името си — отстояваше твърдо позицията си послушникът, — бих могъл да известя за вас и...
- Казвам се... името ми е... — Гласът се поколеба. Звучеше озадачено. После промърмори: — Вчера си го спомнях...