Танис чу звук като от дървен жезъл, потропващ нервно върху стъпалата на Храма. Гласът изведнъж стана писклив:
- Млади човече, пред теб стои изключително важна личност. И не съм свикнал да се отнасят толкова безочливо с мен. А сега се махай от пътя ми, преди да ме принудиш да направя нещо, за което после ще съжалявам. Е, поне някой от нас със сигурност ще съжалява.
- Ужасно ми е неприятно, сър — повтори послушникът, чието търпение очевидно вече беше към края си, — но без да знам името ви не мога да позволя да...
Разнесе се шум от краткотрайно боричкане, последвано от тишина, след което Танис долови злокобния звук от разгръщане на страници. Усмихнат през сълзи, полуелфът надникна от вратата и видя застаналия на стълбите стар вълшебник. Носеше мантия в миши цвят, а безформената му шапка изглеждаше така, сякаш бе готова да предприеме бягство от главата му при първата удала ѝ се възможност. Като цяло видът му бе отчайващо опърпан. Беше облегнал съвсем обикновения си дървен жезъл на стената на Храма и, без да обръща внимание на зачервения и негодуващ послушник, тъкмо ровеше из страниците на книгата си със заклинания, мърморейки:
- Огнени кълба... огнени кълба. Къде изчезна тази проклета магия?...
Танис внимателно положи ръка върху рамото на послушника:
- Наистина е важна личност — произнесе тихо. — Можеш да го пуснеш. Поемам пълна отговорност за него.
- Важна личност? — послушникът го изгледа подозрително.
При звука от гласа на Танис вълшебникът вдигна глава и се втренчи в тях.
- А? Важна личност? Къде? — Най-сетне забелязал Танис, той подскочи стреснато. — А, там. Приятно ми е, сър.
Понечи да подаде ръка, оплете се в собствената си мантия и изпусна книгата в краката си. Наведе се, за да я вдигне, но събори жезъла, който се изтърколи с тракане надолу по стълбите. В цялото объркване шапката му най-сетне се устреми към свободата, така че се наложи и послушникът да се включи в спасителната операция. Двамата с Танис с дружни усилия започнаха да помагат на вълшебника отново да добие предишната си цялост.
- Ох, пръстите ми! Проклятие! Къде съм? Глупава тояга! Изгубих си шапката!
В крайна сметка вълшебникът отново възвърна по-голямата част от предишното си достойнство. Пъхна решително книгата в пояса и си нахлупи шапката (след като се опита да направи същото, но в обратен ред). За нещастие шапката му моментално се смъкна надолу и почти закри очите му.
- Богове, ослепях! — възкликна той и заразмахва ръце пред себе си.
Скоро и този проблем беше разрешен. Послушникът — като погледна Танис още по-подозрително отпреди — килна шапката назад върху побелелите коси. Старият вълшебник се втренчи раздразнено в него и чак тогава се обърна към Полуелфа:
- Важна личност? Разбира се... струва ми се. Не сме ли се срещали и преди?
- Да, наистина — отвърна Танис. — Но важната личност си ти, Физбан, теб имах предвид.
- Аз? — възрастният вълшебник за миг се обърка съвсем. Сетне изхъмка многозначително към послушника: — И как иначе. Нали ти казах! Дай път, дай път! — нареди му важно той.
Когато най-сетне премина през вратата на Храма, той се обърна и измери Танис изпод периферията на опърпаната шапка. Постави ръка на рамото му и замълча. Сега обърканият израз на лицето му беше изчезнал напълно. Вгледа се внимателно в него.
— Никога не си бил изправен пред по-мрачен час, Танис — каза сериозно старият вълшебник. — Има надежда, но любовта трябва да възтържествува.
След тези думи той закрета нататък, за да се окаже почти незабавно зад вратата на някакъв килер. Притеклите се на помощ двама прислужници успяха отново да го извадят от досадното затруднение.
- Кой е той? — попита озадачено младият послушник, загледан след възрастния вълшебник.
- Приятел на Елистан — измърмори Танис. — Много, много стар приятел.
Докато напускаше Храма, той отново чу гласа на Физбан:
- Шапката ми!
Глава 8
- Кризания...
Не последва отговор, само тихо стенание.
- Шшш. Всичко е наред. Ранена си, но враговете ни си отидоха. Изпий това. Ще успокои болката ти.
Магьосникът смеси някакви билки в купа с вдигаща пара вода и като помогна на Кризания да се изправи в леглото от окървавени листа, я повдигна към устните ѝ. След като отпи няколко глътки, лицето ѝ се отпусна, а очите ѝ се отвориха.
- Да — промърмори тя. — Така е по-добре.
- А сега, Преподобна дъще — продължи спокойно Рейстлин, — трябва да се помолиш на Паладин да те изцери. Налага се да продължим.
- Н-не знам, Рейстлин. Толкова съм уморена, а Паладин... Паладин е така далеч!