Рейстлин почувства как езикът му се вдървява. Кризания го наблюдаваше с надежда и страх в очите. Ръцете му започнаха да треперят. Посегна към подпрения до него жезъл на Магиус, но се поколеба, припомнил си в какво се беше превърнал той, когато за последно се опита да го използва.
Той се поизправи и огледа презрително изпълнените с очакване хора край себе си:
- Ха! Не съм длъжен да доказвам каквото и да било на измет като вас...
- Според мен е доста добра идея — измърмори Тас, като го подръпна за черната мантия.
- Виждате ли! — извика Стурм. — Вещерът не може нищо! Настоявам за справедлива присъда!
- Присъда! Присъда! — заповтаря в един глас тълпата. — Изгорете ги! Изгорете телата им! Спасете душите им!
- Е, чародеецо? — попита сурово Танис. — Можеш ли да докажеш, че си онзи, за когото се представяш?
Думите на заклинанието се изплъзваха от контрола му. Почувства как Кризания го стиска силно. Шумът беше оглушителен. Не можеше да мисли! Искаше да остане сам, далеч от разтегнатите в усмивка усти и изпълнените с ужас, умоляващи го очи.
- Аз... — заекна той и наведе глава.
- Изгорете ги.
Нечии груби ръце уловиха Рейстлин. Залата изчезна. Опита да се противопостави, но беше безполезно. Мъжът, който го държеше, беше огромен и силен с лице, изгубило всякакво съчувствие, сериозно и концентрирано.
- Карамон! Братко! — извика Рейстлин и се изви в ръцете на едрия мъж, за да го погледне в очите.
Ала Карамон не му обръщаше внимание. Влачеше го нагоре по някакъв хълм. Точно пред тях, на върха на хълма, в земята бяха побити два високи, дървени стълба. В основата на всеки стълб хората от градчето — неговите приятели и съседи — радостно трупаха на купчини цели наръчи със сухи дърва и подпалки.
- Къде е Кризания? — попита своя брат-близнак с надеждата, че жената е успяла да избяга и скоро ще се върне, за да го спаси.
Сетне някъде встрани от него се мярна бяла мантия. Елистан я привързваше към съседния стълб. Кризания се бореше, ала бе твърде отслабнала от страданията си. Най-сетне тя се предаде. Заплака от страх и отчаяние и се отпусна съвсем, докато завързваха ръцете и краката ѝ.
Тъмните ѝ коси се стелеха около гладките, голи рамене. Раните ѝ отново се бяха отворили и кръвта капеше по бялата тъкан на мантията. Стори му се, че чува молитвата ѝ към Паладин, ала дори и да се бе помолила, думите ѝ бяха погълнати във воя на озверялата тълпа. Вярата ѝ отслабваше заедно с приближаването на неизбежния край.
- Това чака и теб, чародеецо! — извика полуелфът.
- Не! — забори се Рейстлин, ала Карамон не му позволяваше да се движи.
Танис се наведе и зарови факлата, която държеше, в напоените с масло съчки. Огънят се разгоря бързо. Скоро пламъците се разпространиха нагоре и погълнаха бялата мантия на Кризания. Магьосникът чу как жената изкрещя задавено сред крясъците на хората и рева на горящата клада. Тя вдигна глава, търсейки очите му. В погледа ѝ имаше болка и ужас, но и нещо друго. Любов, любов към него, която нажежи сърцето му по-силно от всеки създаден от човека огън.
- Искате магия? Ще я получите!
Още преди да е успял да осъзнае докрай онова, което правеше, той изблъска Карамон настрани и напълно свободен, издигна ръце към небесата.
От пръстите му пропълзяха мълнии и се забиха в облаците, надвиснали от окървавеното небе. Облаците на свой ред отвърнаха с мълния, която порази земята точно пред краката му.
— Царице моя! — Думите му се превърнаха в горчив, надменен смях.
Чувстваше как екстазът на магията протича в самото сърце на душата му. Най-сетне беше осъзнал безумието на постъпката си. Но и големият си шанс.
Бе успял да се поддаде на собствената си измама! Тас му беше дал ключът към загадката още в Заман, а той дори не си направи труда да го разбере. "Помислех ли си за нещо — казваше кендерът, — то се появяваше! Исках ли да отида някъде, просто трябваше да си помисля за мястото и или то идваше при мен, или аз отивах при него, не съм сигурен. Приличаше на всички градове, в които някога съм бил, и все пак на нито един от тях."
Да, кендерът го беше предупредил. "Предполагах, че Бездната е отражение на реалния свят — осъзна Рейстлин. — И се стараех да пътувам през нея. Но не е. Бездната е просто отражение на собствения ми разум! Досега съм пътувал в собственото си съзнание!... Царицата е в Дома на боговете, защото очаквах да бъде там. А Домът на боговете е толкова далеч или толкова близо, колкото реша, че трябва да бъде! Магията ми не действа на това място, защото се съмнявах в себе си, а не защото Царицата ми е пречила. Едва не се погубих сам! Но сега зная какво трябва да направя, Царице! Сега вече нищо не ми пречи да постигна своя триумф! Понеже Домът на Боговете е само на крачка от мен, а недалече от него ме очаква и Порталът..." — Рейстлин!