Гласът беше слаб, уморен и изпълнен с предсмъртна агония. Магьосникът обърна глава. Тълпата беше изчезнала, тъй като така и не я бе имало. Всичко бе просто самозаблуда. Градчето, околните земи, целият континент, всичко, което до този момент си бе въобразявал, вече го нямаше. Намираше се в средата на безкрайна, набраздена от морски вълни празнота. Не можеше да каже къде свършва небето и къде започва земята под краката му — и двете бяха изчезнали като понятия, за да се слеят в еднообразно, зловещо розово. Хоризонтът приличаше на тънък, едва забележим прорез от остър нож.
Само едно нещо не бе изчезнало напълно — дървеният стълб. Заобиколен от овъглената клада, той се издигаше направо от розовото нищо, очертан на фона на празното небе. В подножието му лежеше нечия фигура. Може би фигурата някога бе носила бели дрехи, но сега те бяха почернели. Носеше се силна миризма на обгоряла плът.
Рейстлин се приближи. Коленичи във все още топлата пепел и обърна тялото с лице към себе си.
- Кризания — каза тихо.
- Рейстлин? — Кожата по лицето ѝ се бе свлякла. Очите ѝ гледаха невиждащо. Тя протегна към него ръка, която вече не приличаше на ръка. — Рейстлин? — изстена жената. Най-сетне ръцете им се срещнаха и тя се вкопчи в него. — Не виждам! — изхленчи Кризания. — Толкова е тъмно. Ти ли си?
- Да — отвърна магьосникът.
- Рейстлин, провалих се...
- Не, Кризания, не се провали — произнесе Рейстлин с хладен и безизразен глас. — Опази ме добре. Магията ми е непокътната. Сега съм по-силен отвсякога, по-силен от всеки живот, който съм живял досега. Готов съм да продължа напред и да победя Мрачната царица.
Напуканите, покрити с мехури устни се разделиха в измъчена усмивка. Отслабналата ѝ ръка го стисна съвсем леко:
- Значи все пак молитвите ми свършиха работа. — Кризания се закашля и цялото ѝ тяло се сгърчи от невероятната болка. Когато най-сетне успя да си поеме дъх, тя прошепна нещо. Магьосникът се наведе, за да я чуе по-добре. — Умирам, Рейстлин. Не мога да издържа повече. Скоро Паладин ще ме прибере при себе си. Остани с мен, Рейстлин, остани с мен, докато умра...
Той се втренчи в останките на жената пред себе си. Без да изпуска ръката ѝ, внезапно осъзна, че я вижда такава, каквато я бе видял в онази гора близо до Киргот, когато едва не се бе поддал на страстта — бялата ѝ кожа, копринената ѝ коса, блестящите ѝ очи. Спомняше си любовта в същите тези очи, прегръдките ѝ... спомняше си целувките, с които бе обсипал гладката кожа...
После започна да опожарява тези спомени един по един, наблюдавайки как постепенно се превръщат в пепел и магическият вятър отвява дима в нищото.
Той се отскубна от отчаяно търсещата ѝ ръка.
- Рейстлин! — извика ужасено Кризания, докато се опитваше да го напипа в празния въздух.
- Ти ми служи добре, Преподобна дъще — произнесе спокойно магьосникът. В тона му се усещаше хладината на сребърната кама, която държеше привързана около китката си. — Но времето ме притиска. Дори и в този момент пред Портала в Палантас се събират онези, които ще се опитат да ми попречат. Трябва да предизвикам Царицата и да довърша нейните съюзници. А когато победя, ще се върна при Портала и ще прекрача през него, преди някой да е успял да ме спре.
- Рейстлин, не ме изоставяй! Моля те, не ме оставяй сама в мрака!
Магьосникът се подпря на жезъла на Магиус, чийто връх сега грееше с ясна, чиста светлина и се изправи:
- Сбогом, Преподобна дъще — каза с тих, съскащ шепот. — Повече не се нуждая от теб.
Кризания чу как мантията на магьосника прошумоля, докато той се отдалечаваше от нея. Жезълът на Магиус почукваше ритмично по земята. През задавящия, остър мирис на пушек и обгоряла плът, още веднъж долови лекия аромат на розови листа...
А сетне настъпи тишина. Знаеше, че той си бе отишъл.
Беше съвсем сама и животът изтичаше през вените ѝ подобно на всички илюзии, с които се бе самозалъгвала до този момент.
"Следващият път, когато видите истината, Кризания, ще бъдете заслепена от мрака... от вечния мрак."
Така беше казал елфическият свещенослужител Лоралон при падането на Истар. Искаше ѝ се да заплаче, ала огънят отдавна бе пресушил сълзите ѝ.
- Сега виждам — прошепна в тъмнината. — Виждам толкова ясно! Колко съм се заблуждавала! Не означавам нищо за него... нищо освен фигурка върху дъската на играта, която играе. Но не той е виновен. Виновна съм аз! Защото както той използва мен, така и аз го използвах... за да повярвам в несъществуващото! — Тя простена. — Използвах го, за да утвърдя собствената си гордост и собствената си амбиция! И мракът в душата ми само затвърди мрака, в който живее той! Сега е погубен и аз бях тази, която го доведе дотук. Защото, ако успее да победи Мрачната Царица; ще трябва да заеме мястото ѝ!