- Сбогом, Полуелфе. Помни, че правя всичко това в името на любовта си към теб!
Недалече от него, като въплъщение на собствената му сянка, се появи нечия мрачна фигура. Танис стреснато се втренчи в нея, ужасен, че може би неволно е успял да извика наяве образа на най-тъмните страхове на подсъзнанието си. Откъм фигурата обаче долетяха думи и това го накара да осъзнае, че до него е застанал човек от плът и кръв. Въздъхна с облекчение. Надяваше се, че мрачният елф не е забелязал разсеяността по лицето му. Всъщност повече се тревожеше, че Даламар може да се е досетил за мислите, които го вълнуваха. Танис прочисти гърлото си и погледна облечения в черно магьосник.
- ... Мъртъв ли е Елистан? — произнесе студено Даламар. — Не, още не. Обаче долових присъствието на едного, към когото не изпитвам особени симпатии. Услугите ми вече не бяха от първостепенно значение, така че реших да си тръгна.
Танис спря насред моравата и се обърна към мрачния елф. Даламар не бе вдигнал качулката си, но чертите му се виждаха съвсем ясно в мекия здрач.
- Защо го правиш? — попита настоятелно Полуелфа. Магьосникът също спря. На устните му се появи едва доловима усмивка: — Кое?
- Идваш тук. Облекчаваш болката на Елистан — махна с ръка Танис. — Стори ми се, че последния път дори стъпването по тази земя те караше да изпитваш неописуеми мъки. — Лицето му изведнъж стана мрачно: — Трудно ми е да повярвам, че един ученик на Рейстлин изпитва загриженост за когото и да било!
- Така е — отвърна спокойно Даламар. — Ученикът на Рейстлин не дава и пукната пара за стареца. Ала ученикът си има достойнство. И е научен да плаща дълговете си. Това съвпада ли с мнението ти за шалафи? .
- Да — съгласи се ядно Танис, — но...
- Просто му отдадох дължимото, това е всичко — сви рамене Даламар. Когато отново тръгнаха по моравата, полуелфът забеляза как по лицето на спътника му се изписва болка. Мрачният магьосник очевидно искаше да напусне това място колкото е възможно по-бързо. Танис откри, че с мъка поддържа бързия му ход. — Виждаш ли — продължи Даламар, — случи се така, че веднъж Елистан дойде в Кулата на Върховното чародейство, за да помогне на шалафи.
- На Рейстлин? — от изумление Танис се закова на място.
Спътникът му не го направи, така че той се принуди да тръгне отново, за да не изостане.
- Да — рече Даламар с такъв тон, сякаш не го беше грижа дали Танис го слуша или не. — Никой не го знаеше, дори Рейстлин. Преди около година шалафи се разболя много тежко. Бях съвсем сам и бях изплашен, не знаех нищо за характера на заболяването му. В отчаянието си накарах да повикат Елистан. И той се отзова...
- Той... той е... излекувал Рейстлин? — попита удивено Танис.
- Не — поклати глава Даламар. Дългата му черна коса се разсипа по раменете му. — Страданията, на които е подложен Рейстлин, са отвъд уменията на който и да е лечител. Малка жертва в замяна на изкуството, което владее. Ала Елистан успя да облекчи тези страдания и да му даде кратка почивка. Така че, както виждаш, не правя нищо повече, освен да се отплатя за сторената услуга.
- Нима... нима те е грижа за Рейстлин само толкова? — попита колебливо Танис.
- Какви са тези приказки за това дали ме е грижа, или не, Полуелфе? — отсече раздразнено Даламар. Почти бяха напуснали района на моравата. Вечерните сенки пълзяха по зелената трева като дълги пръсти, успокояващи, нежни, готови да склопят очите на уморените. — Също като Рейстлин, за мен има значение само едно: Изкуството и могъществото, което то дава. Ето заради какво изоставих народа си, родните земи, наследството, което ми се падаше по право. Ето заради какво пристъпих в царството на мрака. Рейстлин е мой шалафи, мой учител, мой господар. И да, той е могъщ, най-могъщият, който някога се е раждал. Когато изявих доброволно желанието си пред Съвета да се превърна в негов шпионин, много добре знаех, че рискувам всичко, че мога да загубя живота си. Ала колко нищожна беше тази възможност пред шанса да изучавам Изкуството под ръководството на толкова надарен магьосник! Как изобщо можех да си позволя да го пропусна? Дори и в този момент, само като се замисля какво трябва да му причиня, само като си представя цялото познание, което би било изгубено, ако той умре, почти ми се иска...
— Почти ти се иска какво? — настоя остро Танис, почувствал внезапен страх. — Почти ти се иска да му позволиш да прекрачи Портала? Наистина ли смяташ, че можеш да го спреш, когато времето за това настъпи, Даламар? Способен ли си на това?