- Нали разбираш, Полуелфе — каза студено. — Беше ми предложено достатъчно, за да си позволя това усилие.
С тези думи той се поклони, промърмори няколко думи и се стопи в сгъстяващия се мрак.
Ала само секунди по-късно до Танис долетя тихият му глас, понесен от нощния вятър:
"За последен път виждаш слънцето, Полуелфе. Рейстлин и Мрачната Царица са се срещнали. Такхизис вече призовава съюзниците си. Битката започва. Зората няма да настъпи."
Глава 10
Е, Рейстлин, значи се срещаме отново.
- Царице моя.
Покланяш ли ми се, чародеецо?
- За последен път ти отдавам почит. И аз ти се покланям, Рейстлин.
- Отдавате ми твърде голямо значение, Ваше Величество.
Дори напротив. Наблюдавах c върховно удоволствие играта, която водиш. Ти отговаряше достойно на всеки мой ход. И неведнъж залагаше на карта всичко, само за да удържиш временна победа. Признавам, че известно време това наистина ме забавляваше. Ала сега е време да сложим край, съпернико. На дъската остана една-единствена твоя фигура — самият ти. Подредила съм срещу теб най-доброто, с което разполагам. Но само защото ми достави толкова голяма наслада, Рейстлин, ще ти направя още една, последна услуга.
Върни се при твоята свещенослужителка. Сега тя лежи съвсем сама и умира, измъчвана от такава телесна и душевна болка, каквато само аз мога да и причиня. Върни се при нея, коленичи до крехките и останки. Вземи я в ръце и я притисни до себе си. Плащът на смъртта ще обгърне и двама ви. Чак тогава, когато те покрие изцяло, ще отплуваш в мрака и ще намериш вечен покой.
- Царице... Поклащаш глава.
- Такхизис, Велика Царице, наистина съм благодарен за великодушното предложение. Но съм повел тази битка, тази игра, както я наричаш, за да победя. И съм решен да я доведа докрай.
Горчив ще бъде този край. Дадох ти възможността, спечелена от уменията и смелостта ти. Нима отхвърляш този шанс с толкова лека ръка?
- Нейно Величество е твърде благосклонна. С нищо не съм заслужил подобно внимание...
Ето, че сега ми се подиграваш! Усмихвай се, докато все още можеш, магьоснико. Защото когато се подхлъзнеш, когато паднеш, когато направиш онази дребна, но погрешна стъпка — тогава ще сложа ръка върху теб. Ноктите ми ще потънат в плътта ти и всичко, за което ще можеш да мислиш в този момент, ще бъде да се молиш за по-лека смърт. Смърт, която няма да настъпи. Дните тук са дълги като еони, Рейстлин Маджере. Всеки ден ще идвам да те посещавам в твоя затвор — собствения ти разсъдък. Съдбата ти е ясна. Дори и в тази своя участ, пак ще продължаваш да ми носиш радост. Ще измъчвам и ума, и тялото ти. А в края на всеки ден болката ще бъде така непоносима, че ще ти се струва, че смъртта е на път да те прибере. Но на следващия ден отново ще се връщаш към живот. Ще лежиш, без да можеш да затвориш очи и ще очакваш разтреперано настъпването на новия си живот. А на сутринта първото, което ще виждаш, ще бъде моето лице.
Какво? Пребледнял си, чародеецо? Крехкото ти тяло трепери. Ръцете ти не знаят покой. Очите ти са разширени от страх. Поклони ми се. Моли за опрощение!
- Царице...
Какво? Още ли не си паднал на колене?
- Царице... сега е твой ред.
Глава 11
— Проклети облаци! Ще има буря. Иска ми се да става, каквото има да става и да се свършва по-бързо — измърмори лорд Гунтар.
"Преобладаващи ветрове" — помисли си саркастично Танис, но външно остана невъзмутим. Така и не бе споменал за думите на Даламар. Знаеше, че лордът така или иначе няма да повярва на нищо от казаното. Но макар и външно спокоен, Танис изпитваше нервност и беше нащрек. Не беше лесно, особено редом със самодоволния рицар. Част от тревогите му навярно се пораждаха и от това странно небе. Точно според предсказанията на Даламар на следващата утрин изгревът не бе настъпил. Вместо това над тях се кълбяха виолетови облаци, сякаш опръскани със зелено, раздирани от зловещи многоцветни мълнии, които караха небесата да изглеждат като вътрешността на необозрим врящ казан. Нямаше вятър. Не валеше. Денят настъпваше сгорещен и потискащ. Рицарите обхождаха бойниците на Кулата на Върховния свещенослужител, облечени в тежките си брони и бършеха потта от челата си, проклинайки жегата и пролетните бури.
Само до преди два часа Танис все още се намираше в Палантас и се въртеше неспокойно в копринените чаршафи в стаята за гости на лорд Амотус, без да може да се отърве от спомена за последните загадъчни думи на Даламар. Беше прекарал по този начин по-голямата част от изминалата нощ. Мислейки за Даламар. И за Елистан.