Ала въпреки това не можеше да помръдне. Не можеше да мисли. В този момент летящата крепост се виждаше изцяло, напълно излязла от неопределената заплашителност на облаците. Сега Цитаделата беше погълнала вниманието му дотам, че всичко останало някак бе изгубило значение. Припомни си първия път, когато я видя при Каламан. Тогава потресът от невероятната гледка просто го бе приковал. Гледка, която едновременно беше ужасяваща и завладяваща. Точно както тогава, и сега можеше единствено да стои и да наблюдава.
Работили в мрачните недра на храмовете в Санкшън, под наставничеството на лорд Ариакас — военачалникът на драконовата армия, чийто зъл гений едва ли не бе донесъл победата на Мрачната Царица — черноризите магьосници и мрачните свещенослужители бяха успели по чудодеен начин да изтръгнат от самата земна гръд цял замък и да го отправят на пътешествие в небето. По време на войната летящата цитадела бе атакувала не един и два града. В последните дни на сраженията един от тези градове се бе оказал и Каламан. Атаката едва не го беше премазала, макар да бе укрепен и подготвен за ожесточен отпор.
Плаваща върху облаци от мрачна магия, огрявана от ослепителните многоцветни мълнии, летящата цитадела надвисваше все по-ниско над главите им. Танис вече виждаше съвсем ясно осветените прозорци на трите ѝ кули, чуваше отчетливо звуци, които на земята може би щяха да са нещо напълно нормално, ала долитащи от небето, звучаха по-скоро зловещо и заплашително — звуци от издадени заповеди и дрънчене на оръжие. Струваше му се, че чува дори безкрайните напеви на магьосниците, готови да запратят срещу Кулата рой унищожителни заклинания. Злите дракони кръжаха около Цитаделата в мързеливи бавни кръгове. Най-сетне успя да различи и порутения вътрешен двор от едната ѝ страна, където стените се бяха сринали в момента, когато пялото укрепление бе изтръгнато от основите си.
Танис се взираше във всичко това с безпомощно очарование, а вътрешните гласове продължаваха да не му дават мира. Две хиляди рицари! Събрани в последния момент и напълно неподготвени! Само няколко ята дракони. Кулата на Върховния свещенослужител със сигурност щеше да издържи, ала цената без съмнение щеше да бъде висока. Все пак таеше надежда поне в това, че се налага да издържат едва няколко дни. За това време Рейстлин щеше да бъде победен, а Китиара и сама би осъзнала колко безсмислено би било да продължава атаката срещу Палантас. А и можеха да разчитат на подкрепления от още рицари и добри дракони. Дали пък в края на краищата шансът не беше на тяхна страна? Дали нямаше да успеят да приключат с Китиара веднъж завинаги?
Тя беше причината нелесното примирие между един Драконов повелител и свободния народ на Ансалон да бъде нарушено. Тя бе напуснала спокойния си пристан в Санкшън и пак тя си бе позволила лукса да излезе на открито. В това се криеше отдавна чаканата възможност. Можеха да я победят, а защо не и да я пленят, ако ставаше дума. Танис почувства как нещо стяга гърлото му. Дали Китиара би позволила да я хванат жива просто така? Не. Разбира се, че не. Ръката му обхвана здраво дръжката на меча. Той щеше да бъде там, когато рицарите най-после предприемеха нещо, за да превземат Цитаделата. Може би дори той би могъл да я убеди да се предаде. Щеше да се погрижи към нея да се отнесат справедливо, като към достоен противник...
Виждаше я толкова ясно във въображението си дори в този момент! Заела отбранителна позиция, обкръжена от врагове, готова да продаде живота си възможно най-скъпо. А после щеше да обърне глава, щеше да го забележи. Вероятно нейните искрящи, твърди като стомана очи щяха да се смекчат, вероятно тя би отпуснала меча, за да протегне ръка към него...
Но как изобщо можеше да си въобразява подобно нещо? Танис разтърси глава. Сънуваше наяве като някой покрусен от любовни копнежи хлапак. Независимо от всичко обаче, щеше да има грижата, когато моментът настъпи той да бъде заедно с рицарите...
Дочул глъч някъде долу сред бойниците, Танис забързано сведе очи, макар да не беше необходимо. Знаеше какво се случва — драконов страх. Беше по-ефективен от която и да е стрела, от което и да копие, страхът, породен от злите дракони, чиито синьо-черни крила вече съвсем ясно се различаваха на фона на облаците, надвиснали над застиналите в очакване бойници. Ветераните от Войната на Копието все още успяваха да му устоят, стиснали мрачно оръжията си, борещи се с неизказания ужас, който в този момент заливаше сърцата и душите им. По-младите обаче, онези, които до този момент не се бяха сблъсквали с дракони в истинско сражение, затваряха очи и се присвиваха от страх, а някои дори се посрамваха, надавайки викове от ужас с лица, извърнати пред връхлитащата страховита гледка.