Забелязал неколцина от тези покосени от ужас войни, Танис несъзнателно започна да скърца със зъби. Той също безпогрешно бе разпознал преминалия край него страх, от който му се повдигаше. Стомахът му се свиваше на топка, а в устата си усещаше горчилка. Хвърли един поглед на лорд Гунтар и по вкамененото му изражение безпогрешно разпозна същите признаци на призляването.
Танис вдигна очи и потърси формацията на бронзовите дракони и техните ездачи, които в този момент очакваха знак за атака. Нямаше да нападнат, освен ако не ги предизвикаха, такова беше съглашението между тях и злите дракони, сключено в самия край на отминалата война. Забеляза как Кирза гордо отметна глава и нададе писък, окъпан в блясъка на поредната ослепителна мълния. Поне от поведението на дракона не оставаше никакво съмнение, че битката съвсем скоро ще започне.
Ала все пак вътрешните гласове не му даваха мира. Беше твърде просто, всичко изглеждаше прекалено лесно. Китиара неминуемо замисляше нещо.
Цитаделата се приближаваше все повече. "Прилича на колония от зловредни насекоми", помисли си мрачно. Драконидите буквално я покриваха от горе до долу! Висяха навсякъде, късите им криле бяха разперени, катереха се по стените и основите, люлееха се по бойниците и шпиловете на трите кули. Грозните им гущероподобни лица надничаха от врати и прозорци. Над Кулата на Върховния свещенослужител владееше злокобна тишина. Беше толкова тихо (с изключение на редките хлипове на някой и друг рицар, надмогнат от атавистичния ужас), че от Цитаделата над тях ясно долитаха звуците от пърхане на крила и, над всичко друго, слабите отгласи от напевите — преплетените гласове на магьосници и свещенослужители, с чиято помощ укреплението успяваше да се задържи във въздуха.
Все по-близо. Рицарите вече се готвеха да издигнат оръжия. Прозвучаха тихи заповеди, мечовете започнаха да се изплъзват от ножниците, издигнаха се върхове на копия, стрелците запънаха лъковете си, кофите за вода отдавна стояха напълнени и готови да гасят пожари, отделенията, строени във вътрешния двор сякаш нямаха търпение да пресрещнат онези от драконидите, които щяха да се изсипят над Кулата.
Над тях Кирза вече събираше драконите си в бойна формация и ги разпределяше в групи по двама и трима, за да могат да се спуснат върху враговете си като бронзови мълнии.
- Долу се нуждаят от мен — каза Гунтар. Той взе шлема си и придружен от група офицери и адютанти, напусна покоите си с твърда стъпка, за да заеме мястото си в наблюдателния пост.
Танис не помръдна. Дори не отговори на закъснялата покана от страна на рицаря да се присъедини към свитата му. Гласовете в главата му най-после се бяха слели в един-единствен — силен и настоятелен. Той затвори очи и обърна гръб на прозореца. Концентрира се и се помъчи да блокира и без друго отслабващия драконов страх, изхвърли заплашителната сянка на Цитаделата от съзнанието си и се заслуша смълчано в този вътрешен глас.
И най-сетне успя да го чуе съвсем ясно:
- В името на боговете! — прошепна. — Колко глупави, колко слепи сме били всички ние! Влязохме право в капана!
Внезапно планът на Китиара се възправи пред него в цялата си кристална чистота. Със същия успех Драконовата повелителка можеше да стои пред него и да му обяснява всичко в подробности. Чувствайки как сърцето му се свива от тревога, той отвори очи и се хвърли към прозореца. Юмрукът му се стовари върху каменния му ръб. Чашата с чай полетя и се разби на пода. В този момент обаче нито кръвта от наранената му ръка, нито разлятият чай можеха да привлекат вниманието му. Загледан към страховитото облачно небе, той просто стоеше и наблюдаваше нарастващия масив на Цитаделата.
Вече се бе приближила на един хвърлей с лък.
Сетне беше на разстояние, достатъчно за да бъде достигната със запратено копие.
Непрестанните мълнии го заслепяваха, но виждаше съвсем ясно подробности по облеклото на драконидите, ухилените лица на хората-наемници и блестящите люспи на кръжащите наоколо дракони.
Миг по-късно Цитаделата бе отминала.
Във въздуха не беше полетяла нито една стрела, нито едно заклинание не бе запратено срещу им. Кирза и бронзовите му дракони продължаваха да се въртят в кръг, измервайки яростно злите си събратя, без да могат да ги нападнат, обвързани от положената клетва никога да не нападат непредизвикани. Рицарите извиваха вратове, за да проследят с очи как ужасяващото творение прелита над тях. При отминаването си Цитаделата докосна най-високите шпилове на Кулата, а във вътрешния двор заваляха натрошени камъни и хоросан.