Влязоха в една празна стая и Танис затвори вратата.
- Бързо, преди другите да са дошли. Знаеш ли каква опасност ни грози?
- Знаех го още снощи. Изпратих ти вест, но вече беше тръгнал за насам. — Устните на Даламар се разтегнаха в още по-широка усмивка. — Шпионите ми имат леки криле.
- Ако изобщо ги използват — измърмори Танис. Той потърка брада с въздишка, сетне вдигна глава и се вгледа настойчиво в магьосника. Даламар не помръдваше, сключил ръце в широките дипли на черните си ръкави — спокоен и невъзмутим. Определено изглеждаше като някой, комуто можеше да се довериш в момент, в който се изискват трезв разсъдък и непоклатима решимост. За съжаление точно сега не беше напълно ясно на чия страна е всъщност мрачният елф. Съмнението оставаше.
Танис притисна ръка към челото си. Колко объркано беше всичко! Колко по-лесни му изглеждаха решенията в старите дни — богове, наистина започваше да се оплаква като нечий дядо! — когато доброто и злото все още бяха различни едно от друго и всеки знаеше за какво или срещу кого трябва да се бори. Ето, че сега се оказваше в положение на съюз със злото срещу злото. Как беше възможно? "Злото се обръща срещу себе си", това бе прочел Елистан от Дисковете на Мишакал. Осъзнал, че губи излишно време, Танис разтърси глава. Налагаше се да се довери на Даламар. Или поне на амбициите му.
- Има ли някакъв начин лорд Сот да бъде спрян? Мрачният елф кимна съвсем бавно:
- Съобразяваш бързо, Полуелфе. Значи също си на мнение, че неумрелият рицар ще участва в атаката срещу Палантас?
- Очевидно е, нали? — отсече Танис. — Поне такъв, според мен, е планът на Кит. Тъкмо той ще изравни шансовете.
Даламар вдигна рамене.
- В отговор на основния ти въпрос, не, няма никакъв начин. Не и в този момент, просто изключено.
- А ти? Можеш ли да го спреш ти?
- Не смея да напускам поста си при Портала. Сега съм тук, понеже Рейстлин все още е далече от него. Ала с всеки дъх, който поемаме, той се приближава все повече... Може би това е последната ми възможност да остана по-продължително време далече от Кулата. Дойдох, за да те предупредя. Разполагаме с малко време.
- Значи той печели! — втренчи се недоверчиво в него Танис.
- Винаги си го подценявал — отвърна подигравателно Даламар. — Вече ти казах, че сега той е силен, че е могъщ, без съмнение най-могъщият магьосник, който някога се е раждал. Разбира се, че печели! Но на каква цена... на каква висока цена.
Танис се намръщи. Не му харесваше нотката на гордост, която се промъкваше в гласа на мрачния елф, когато заговаряше за Рейстлин. Определено в такива моменти не звучеше като ученик, готов щом назрее момента да погуби своя шалафи.
- Но да се върнем към лорд Сот — продължи Даламар, прочел по лицето му повече, отколкото на Танис му се искаше. — Когато за пръв път осъзнах, че той ще се възползва от шанса да въздаде отмъщение над града и неговите жители — които мрази до дъното на прокълнатата си душа, ако може да се вярва на древните сказания — се свързах с Кулата на Върховното чародейство в гората Уейрит...
- Естествено! — възкликна от облекчение Танис. — Пар-Салиан. Съветът. Те могат...
- Съобщението ми остана без отговор — добави мрачният елф, игнорирайки прекъсването. — Там се случва нещо необичайно. Не ми е известно какво. Вестоносецът ми открил пътя преграден и твърде заплашителен, доколкото — длъжен съм да го спомена — може да бъде който и да е път за някой, чиято природа не намира трудност в обикновените прегради.
- Но...
- Е — Даламар сви облечените си в черно рамене, — разбира се, ще продължа да опитвам. Но е ясно, че тъй или иначе не можем да разчитаме на тях, а те са единствените достатъчно подготвени магьосници, способни да спрат неумрял рицар.
- Свещенослужителите на Паладин...
- ... са все още зелени във вярата си. В дните на Хума, или поне така разправят, са съществували свещенослужители, които само с една свята дума са можели да възпрат неумрял рицар, но... дори и да е било така... на Крин не е останал никой, обладаващ такова могъщество.
Танис се замисли.
- Целта на Кит е Кулата на Върховното чародейство, за да се срещне с брат си и да му помогне, нали така?
- Както и да се опита да спре мен — произнесе с напрегнат глас и побледняло лице мрачният елф.
- Може ли Китиара да прекоси Дъбравата Шойкан?
Даламар отново сви рамене, ала от вниманието на Танис не убягна, че самоувереността му изведнъж се е пропукала и вече изглеждаше насилена:
- Дъбравата е под контрола ми. Сигурен съм, че ще успее да отблъсне всяко създание, било то живо или мъртво. — Той се усмихна, ала този път в усмивката му нямаше радост. Между впрочем твоят гоблин щеше да срещне сериозни затруднения. Но Китиара разполага с амулета, даден ѝ от Рейстлин. Ако все още го пази, ако има куража да го използва, и ако лорд Сот е с нея, може и да успее. Веднъж преминала обаче, ще ѝ се наложи да се изправи срещу Пазителите, които са не по-малко опасни от Дъбравата. Все пак ще си позволя да ти напомня, че това остава изключително моя грижа и няма нищо общо с твоята задача...